Димитър Димитров - Съветска България през три британски мандата (Ричард Спейт 1956–1958 Антъни Ламбърт 1958–1960 Антъни Линкън 1960–1963)

Главният британски дипломат в София анализира и отношението на хората към режима през 1959 г .

Не мисля, че народът като цяло е наистина недоволен. Режимът има голяма подкрепа, особено във въоръжените сили, и наистина с всяка измината година се увеличава броят на хората, които имат интерес да подкрепят режима. Между интелектуалците и бившата буржоазия преобладава известен фатализъм. Те са, разбира се, трагични случаи на несправедливост и отчаяние. Изглежда, че общото настроение се изразява в примирено презрение към комунизма и всички негови прояви, комбинирано с плаха надежда, че нещата постепенно ще се подобрят.

В доклад от 9 февруари I960 г. британската легация в София дава пример за възнаграждаване на онези, които подкрепят режима.

Един обикновено надежден източник ни информира, че миналия юли бил издаден указ, постановяващ, че всички „партизани“ (под което разбираме също „борци срещу фашизма и капитализма“) ще получават двойни заплати. Както изглежда, ще има специална система за осъществяване на плащането — то просто ще се включва към фишовете за заплати като премия. В допълнение на това знаем, че избрани партийни членове могат да използват специални магазини, където винаги има месо, въпреки че в обикновените магазини може да няма. Има и магазин за бакалски стоки, който също е достъпен за малцина избрани, и там всички български продукти са в изобилие и на намалени цени, а дори някои внесени от Запад стоки може да се купят на цени значително под това, което обикновените български граждани биха платили, ако намерят такива стоки в нормалните магазини. Така на практика има елит, чийто стандарт на живот трябва да е по най-консервативни преценки поне 10 пъти по-висок от този на обикновения българин. И това е без да се взима под внимание предоставянето на кола, на което се радват мнозина партийни членове и за което, съгласно нашия източник, те не плащат нищо. Несъмнено има и множество други облаги, от които се ползва „партизанската класа“, и ние съобщаваме горното само като индикация как ръководителите успяват да си оплетат кошницата.

В края на 1959 г. изследователският отдел на Форин офис, въз основа на множество доклади от посолства в Източна Европа и Близкия изток, изготвя доклад за активността на България и другите източноевропейски страни в Близкия изток. Във връзка с този доклад на 15 февруари служителят на британското външно министерство, Чарлз Ле Куейн, отбелязва:

Вероятно няма нищо особено оригинално в тази мисъл, но ми се струва, че съществуват някои признаци, че Москва е дала на българите водеща роля в съветската политика в Близкия изток. През ноември и декември 1959 г. забелязах, че е имало три различни посещения на иракски делегации в България. Трябва също така да се помни, че един от подсъдимите в текущата серия процеси в Багдад каза през декември, че иракските комунисти са получавали оръжие от българското посолство. В последно време също имаше продължителна атака срещу българската политика в египетската преса. Не знам дали фактически съветската политика е да се разделя между сателитите отговорността за преследване на великите кроежи в различните части на некомунистическия свят, но ако такова разделение съществува, изглежда, че България има специална роля, ако не в Близкия изток изобщо, то във всеки случай в Ирак.

На 7 март 1960 г. Народното събрание провежда извънредна сесия на тема „Разоръжаване, мир и приятелство между народите“. Една седмица по-късно Антъни Ламбърт докладва на Лондон.

Основната точка в дневния ред на сесията, който както обичайно не беше обявен предварително, беше доклад на председателя на Министерския съвет, Югов. Явната цел на доклада на Югов беше да се одобри декларацията на Съветския Върховен съвет за разоръжаване. Интересната част на речта беше във втората половина, засягаща ситуацията на Балканите. От нея по-ясно от всякога изпъкна дадената на България роля в международния дебат за разоръжаване. Българското правителство изразява стремеж да обърне гръб на Студената война и да развива търговски и културен обмен с Гърция и Турция. Югов дори отиде до там да предлага гръцки пристанища, по-специално Александруполис, да се използват за транзитен превоз на български товари и почти обеща, че няма да се допуска реките, идващи от България, да причиняват бедствени наводнения в Северна Гърция, а вместо това ще генерират електричество.

Заобикаляйки въпроса за действителния размер на българските въоръжени сили според постановленията на Мирния договор, Югов се позова на общо разоръжаване и създаване на безядрена зона с одобрението на Съветския съюз. Той намекна, че България е за двустранни споразумения с южните си съседи, които няма да засягат техните отношения с НАТО.