Едгар Уолъс - Кинг Конг

— Помниш ли! — прошепна той. — Нали ти казах, че при един малък пад потокът навлиза в равнината пред олтара. Именно това е падът.

Клокоченето на водата се усили.

— Ще бъде доста тежко — тихо додаде той. — Но на никаква цена не трябва да губим време и заобикаляме по брега.

— Не се страхувам — отвърна Анна.

— Храбро момиче!

— Грешиш. Но стой наблизо до мене, Джек.

— Няма да се отделя от теб.

На няколко метра пред тях водата се пенеше и губеше надолу.

— Бъди спокойна — окуражи я Дрискъл.

Зад тях, от гората долетя повторен трясък. Той още беше далече, но и двамата го чуха ясно. Опасността ги подтикна напред.

Водата ги поде, завъртя и ги прати в малкия водопад.

След момент всичко бе свършено. Ала този път и двамата пострадаха. Лявата ръка на Дрискъл увисна неподвижна и от нея потече кръв. Бялото бедро на Анна цяло се зачерви от дълбока и дълга драскотина.

— Счупена ли е? — запита шепнешком Анна, като излязоха на брега.

— Не, само ранена. Но и ти си пострадала.

— Да, и няма с какво да се превържа — опита се да се усмихне Анна и погледна почти несъществуващото си облекло. — Но какво от това? Виж, Джек! Виж!

Пред поляната до олтара се издигаше висок стълб. След по-внимателно взиране, те откриха, че това е светлина от факли, забити пред отворената врата на грамадната стена.

— Чакат ни! — извика Анна. — Джек, о Джек! Спасени сме!

Хванати за ръце, те се погледнаха с облекчение и радост. След това се отправиха към приветливите факли.

Когато излизаха от тъмнината, Анна дочу зад себе си шум, но той беше твърде слаб и тя не му обърна внимание.

Пръв ги забеляза Лъмпи. Толкова много се бе говорило за грамадния човекоподобен звяр, че старият моряк беше започнал да усеща известно безпокойство. Разбира се, всичко беше измислица. Как можеха възрастни хора да вярват в подобни неща! Но при все това, той мислеше, че няма да бъде зле, ако от време на време сам проверява бдителността на пазачите край отворената врата.

При вида на двамата млади хора старите му кокали се разтрепериха и с бързина, каквато сам не подозираше, че може да прояви, той се спусна да съобщи на началника си радостната вест.

— Ей! Мис Анна! Мис Анна и Дрискъл!

Денхам прекъсна хвалебствените си слова за Дрискъл и се втурна към олтара. Енгелхорн погълна порцията тютюн, която едва бе взел. Все пак филмовият директор и един моряк го изпревариха. Отвсякъде се чуха радостни викове и възклицания.

Под самия олтар стоеше измореният и изтощен Дрискъл, а в ръцете му се намираше полупримрялата Анна. Моряците отвориха учудено уста.

— Боже мой! — пробъбра Енгелхорн, като най-после успя да изкашля глътнатия тютюн. За голямата му радост можеше да се съди по факта, че той проговори на език, който преди двадесет години бе решил да забрави и никога да не говори на него.

— Джек! — извика Денхам. Той се обърна към моряците с изражение на триумфален победител. — По дяволите! Не ви ли казах, че ако някой може да спаси мис Анна, това е само Джек?

Никой не оспори думите му. С ръкомахания и забъркани възклицания, моряците, с изключение на Лъмпи, се натрупаха около новопристигналите и се мъчеха да изразят обхваналата ги радост. Лъмпи стоеше недоволен настрана.

— Глупаци! — каза сопнато той. — Скоро поемете мис Анна, защото офицерът ни ще се строполи на земята.

— Аз ще се погрижа за нея! — заяви Денхам.

Енгелхорн извади бутилката, чието съдържание бе оказало такова магическо влияние върху директора. Той се отправи към Дрискъл, когато Денхам отвеждаше към вратата младата жена. Офицерът пое голяма глътка и потрепери.

— Ще ти помогна — каза Енгелхорн.

— Спасих я! — каза на пресекулки Дрискъл. — Спасих я, капитане!

— Надежден момък си ти.

— Надежден момък. Не! Велик човек, герой! — каза сопнато Лъмпи.

Подкрепен от уискито, Дрискъл се обърна усмихнат към стария моряк. Наоколо моряците бяха образували гъст кордон от глави.

Анна беше поставена върху набързо стъкмено от палта легло. Дрискъл се приближи, приклекна и се опита да налее в устата й останалата част от питието. Тя пое съвсем малка част, закашля се и отстрани бутилката.

— Твърде силно е за нея — промърмори Енгелхорн.

— Не се нуждая от друго — задъхано каза Анна. — Чувствувам се добре. — Тя се хвана за Дрискъл и скри лицето си в ръцете му. — О, Джек! Значи наистина се върнахме. — Тя започна да хълца.

— Успокойте се, успокойте се — опита се да я успокои Енгелхорн.