Едгар Уолъс - Кинг Конг

— Доверието ти много ме ласкае. Но почакай да ти кажа няколко думи.

Той й обясни предположението си, че реката води към поляната пред селото. През време на разговора им, двата бряга на реката започнаха да се губят в тъмнината и течението отслабна.

— Щом си починеш, ще започнем бавно да плуваме — каза той.

— Не вярвам да ни остава още много път, но не трябва да губим много време.

— И сега мога да плувам.

— По-бавно — предупреди я Дрискъл. — Опитай се да плуваш с по-големи удари. Нужно е само да помагаме на течението.

В полупрозрачната сянка на крайбрежните дървета ръцете и краката на Анна ритмично се задвижиха в изпълнение на заповедите на Дрискъл.

— Така е отлично. Ако се измориш, ще се спрем край брега. Но за предпочитане е да не се бавим. Само Господ знае какво може да ни се изпречи на пътя.

— За известно време ще мога да плувам.

— Когато стигнем лагуната, в която се намира леговището на динозавъра, ще излезем на сухо. Там течението почти се губи. Като бързаме, ще спестим доста време.

При мисълта, че трябва да се ходи, Анна съзна всичката си слабост и се видя принудена да я признае.

— Вярвам, че с твоята помощ ще мога да плувам и то доста време. Но, Джек! Не съм в състояние да направя и стотина крачки.

— Не взех под внимание това, скъпа. Тогава ще те нося на ръце.

— Да ме носиш! След всичко, което си преживял, Джек! По никакъв начин.

След минута Дрискъл меко отвърна:

— Не се тревожи. Ако е нужно, мога да те нося и десет мили дори.

Анна знаеше, че младият човек е страшно изморен. Но, въпреки това, тя беше сигурна, че ако е нужно, той ще намери потребната сила.

— Дали ни преследва, Джек?

— И аз мислех за това — отвърна със свит и развълнуван глас Дрискъл. — Не предполагам, че това животно има достатъчно разсъдък, за да преследва тези, които не може да вижда. Освен това се намираме много по-напред от него. Не ми се вярва, че ще се върне в селото само заради тебе. Гладът ще го принуди да се спре. Сигурен съм, че не е по-малко гладен от нас, а в звяра гладът господствува над всичко.

— Ако наистина той е животно — продума тихо Анна.

— Ако?

За момент тя не отговори. След това отвърна с глас, който слабо трепереше:

— Джек! Страшно е да се намираш в ръцете му. Не можеш да си представиш тези ръце, ако не са те пипали…

Дрискъл я прихвана с ръка.

— Забрави го! — заповяда й той. — Той съвсем не е толкова тайнствен, колкото си представяш. И ако не беше толкова изморена, нямаше да мислиш така.

— Може би не — продума Анна и се приближи към него.

Тихо плуваха под водата, облени от меката лунна светлина. Течението все повече отслабваше и усилията да поддържат същата бързина се затрудняваха. Веднаж, въпреки протестите на Анна, Дрискъл я застави да си отпочине край брега. Твърде къса почивка.

— Забележи как бреговете се отдалечават — прошепна й той след известно време. Те рядко говореха. Неизвестността ги потискаше.

— Приближаваме лагуната с чудовището — забеляза Анна.

След малко се оказа, че това е лагуната. Течението се беше изгубило. Дрискъл внимателно я отведе към брега.

Той взе в ръцете си изморената жена. Анна се възпротиви, но той не я послуша. В неговите ръце тя най-после схвана колко бе изморена и се отпусна върху гърдите му. Очите й се затвориха. Тя чувствуваше голямо успокоение в силната му прегръдка, в случайното допиране на главата му до мекото й рамо. Стоя със затворени очи, докато той я положи на земята.

— Само една минута почивка — тихо продума той.

Намираха се всред гъста растителност, под сянката на едно дърво. Но даже и там лунната светлина се промъкваше, и той я премести, защото със своята белота тялото й можеше да привлече нечий поглед.

— Готово — прошепна той и отново я вдигна.

Дрискъл спира да почине още три пъти. Когато се спряха за четвърти път, Анна забеляза, че се намират при потока. Течението тук беше по-силно. Лагуната се намираше зад тях.

— Какво бе това?

Дрискъл спря. Някъде в другия край на гората се чу силно изтрещяване.

— Някое мощно животно — отсече той бързо.

— Да тръгваме.

Анна знаеше, че Дрискъл е схванал добре произхода на шума. Ужасът отново я обхвана.

Ослушвайки се, откри, че страхът й придава нови сили. Освен това, си беше починала в ръцете на приятеля си. Плуваха бързо. Когато тя се изморяваше, хващаше се за рамото му и така продължаваха. По такъв начин бързината не се намаляваше.

Пред тях се чу слабо клокочене. При този звук Дрискъл развълнувано я бутна.