Едгар Уолъс - Кинг Конг

— Готова съм — отвърна тя. — Но моля те, стой близо до мене.

— На всяка цена. — Той я погали по косата.

След няколко грамадни скока Конг се намери в подножието на скалите. С ръце, протегнати напред, със светещи от ярост очи и разтворени уста, той се впусна към брега на вира.

Анна отчаяно изпищя.

— Под водата! — извика Дрискъл.

Анна моментално изпълни заповедта. Дрискъл я последва. Когато младата жена се видя принудена да излезе и си поеме дъх, той я изпревари и се издигна над водата точно при входа на тунела, на няколко метра от нея.

Конг беше отгатнал плана им или пък острият му поглед бе проследил тъмните им очертания през време на подводното плуване.

С див рев той се спусна към устието на канала и протегна напред грамадните си ръце.

— Под водата! — отново извика Дрискъл.

Слепешката Анна отново се гмурна.

Този път разстоянието беше по силите й и тя с туптящо сърце пореше водата на няколко метра под повърхността. Бялото й тяло обаче ясно се виждаше отгоре. При всяко движение жалките останки от облеклото й се свличаха от нея. Тя потърси с поглед Дрискъл, но кръвта й замръзна, когато видя над себе си черната сянка на протегната космата лапа. В този момент слабо докосване до ръката й даде да разбере, че приятелят й се намираше зад нея. В същата минута подводното течение започна да оказва действието си.

Тя не се противопостави на неговото теглене. Спомни си, как един човек беше успял да се спаси от канадските бързеи като стегнал тялото си, без да прави каквото и да е движение. Тя стори същото. Обхванала с ръце главата си, за да я предпази от удари, тя се остави всецяло на бързото течение.

Завоите на тунела бяха единствената пречка. В течение на векове водата беше изгладила и тях. Веднъж само коляното й силно се удари в камък. Дробовете й едва бяха започнали да се свиват, следствие на липсата на въздух, когато тя усети, че се издига над повърхността, от другата страна на планината. След минута тя плуваше всред тихи води, огряна от меката лунна светлина.

— Джек!

Анна извика високо. Внезапен страх я обхвана. Тя се обърна по гърди, за да потърси приятеля си; той се намираше до нея и бързо протегна ръката си под уморената й глава. Анна затвори очи, щастливо отмаляла. Така, без да гледа, тя усещаше как течението бързо я носи напред.

— Всичко е благополучно — прошепна Джек на ухото й. — Този поток ще ни отведе до самото село. Даже ако Конг ни последва, ще трябва да се движи по сухо и ще го изпреварим с няколко часа. Ако не успеем — додаде той със сериозен глас, — той трябва да влезе във водата и да ни намери на самото дъно.

Анна погали нежно главата му.

— Не, Джек! — извика тя. — Ти си ранен.

— Конг — обясни й той. — Опита се да ме хване точно, когато влизах в тунела.

— Е, добре, мили — продума тя, като се мъчеше да се засмее, защото чувствуваше, че след минута сълзите й ще потекат. — Нямам никакви дрехи върху себе си. Но ако излезеш на брега и затвориш очите си, ще се опитам да намеря нещо подходящо за превръзка.

Дрискъл се усмихна. До този момент той плуваше по гръб, за да поддържа по-лесно с ръката си Анна. Сега той се обърна, хвана я в обятията и устните им се сляха, макар че и двамата изчезнаха под водата. След момент Анна изплува и избърса очите си.

— Това отчасти се дължи на слабата ми воля — усмихнато й обясни младият човек. — А също в чест на избавлението ни.

Анна също се усмихна. Тя обаче още не можеше да се успокои от ужасите, които бе преживяла. Беше сигурна, че Конг ще ги проследи. А тя се чувствуваше толкова изморена, че ако не беше здравата ръка на младия човек, скоро щеше да се намери на каменистото дъно на потока. Слабостта й се дължеше и на продължителния глад. А освен това тя знаеше, че на всяка крачка ги дебнат най-различни опасности. И все пак Анна се чувствуваше неизмеримо щастлива. Тя повика с очите си младия момък, обви с ръка главата му и леко го целуна по устните.

— И аз искам да отпразнувам избавлението ни — каза тя, — а освен това и моята воля не е по-силна от твоята.

Дрискъл за трети път я целуна, но след това се отдалечи от нея. В лунната светлина тъмното му тяло бавно се отдели от нейното.

— Никой от нас не си дава сметка за това, което можеше да се случи — продума той.

— Понякога предпочитам да съм щастлива, без да се грижа за бъдещето — отвърна Анна и отправи поглед към лунния диск.

— Имаш ли някаква представа, къде се намираме и къде отиваме? — запита той.

— Където ти поискаш.