Едгар Уолъс - Кинг Конг

— Кога мислите да тръгнете? — поиска да се осведоми Енгелхорн.

— Още сега.

— Малко прибързано, мистър Денхам — промърмори капитанът.

След първия момент на възбуда, той пак бе започнал вечното си дъвчене на тютюн.

— Размислете по-добре, Денхам. Ако тръгнете сега, ще стигнете пропастта в пълна тъмнина и ще трябва да бездействувате чак до сутринта, тъй като следите на Дрискъл няма да се забележат.

Денхам бързо разпредели маршрута и трябваше, макар и неохотно, да се съгласи с думите на приятеля си.

— Но как мога да стоя в бездействие в продължение на толкова часове!

— Извикайте онзи малък чер дявол, магьосника — злобно продума Лъмпи. — Той е в състояние да ни даде някои сведения. Ако не иска, аз зная начин да го заставя да стори това.

— Къде е той?

— Повалих вожда им с дръжката на собственото му копие, когато ти и Дрискъл се спуснахте след Конг — обясни спокойно Енгелхорн, — защото той направи движение да ви последва. Като го свалих, цялото племе се разпръсна и се изгуби от очите ми.

— Чудно, къде са се скрили? — каза замислено Денхам.

— Мисля, че много от жените са в колибите си. От време на време се чуваха звуци. А колкото за мъжете, според мене, те се спотайват из високата трева и храсти, които се срещат навсякъде из околността.

— Мислиш ли, че готвят някаква изненада?

— Не, доколкото познавам диваците от островите на тази част от океана — с увереност отвърна капитанът. — Вярвам, че доста добре съм ги опознал. В действителност, те не мислят, че имат нужда сами да ни нападнат, тъй като са сигурни, че Конг ще се разправи с нас. А бедните диваци се стараят да бъдат по възможност далече от божеството си.

— Те имат право — продума тихо Денхам. — Конг ще се върне, или по-скоро ще бъде заставен да се върне.

— Можем да се доверим на Джек — каза с увереност Денхам. Той погледна часовника си. — Какво не бих дал, за да ускоря приближаването на утрото.

Конг не се движеше по пътека, но оставаше зад себе си достатъчно ясни следи. Младият човек го следваше без особени усилия. Конг толкова малко се грижеше за шума, който правеше, че последният често се чуваше на километри из гъстата гора. Освен това, звярът не бързаше да се прибере в жилището си. И ако имаше около него врагове, не изглеждаше, че се страхува от тях.

Само едно нещо можеше да се предположи: че пътят е съвсем безопасен. Гората беше кръстосана с множество пътеки, които несъмнено принадлежаха на разните гигантски животни. Конг обаче избягваше всички пътеки и минаваше през най-гъстата растителност.

Дрискъл го следваше толкова лесно, че доста често се приближаваше на разстояние, което не беше безопасно. В такива моменти го обземаше силен страх и веднага бързаше да се прикрие. Той продължаваше да вярва, че единствената надежда за спасение на Анна се състои в увереността на Конг, че се намира в пълна безопасност. Ако последният открие, че го следят, всичко можеше да се случи. Затова младият човек се стараеше да го следва по-скоро чрез слух, отколкото чрез зрение.

Към обяд, въпреки предпазливостта си, той излезе на една полянка в момента, когато Конг изчезваше на другия й край.

Анна очевидно се намираше още в безсъзнание. Лявата й ръка изглеждаше напълно лишена от живот. Главата й беше облегната на косматото рамо на похитителя й. И последната игла от косата й бе паднала, и тя лежеше върху раменете и гърба й като златна мантия в пълен контраст с черната груба козина на звяра. Единият ръкав се беше скъсал и рамото й се бе оголило. Меката му правилна форма изпъкваше пред грубото набито гигантско тяло.

След тази полянка растителността започна да оредява. Постепенно лианите изчезнаха. Дърветата се намираха на известно разстояние едно от друго и до дънерите им не растяха храсти. Към два часа след пладне Дрискъл започна да вижда части от планината, която имаше форма на череп.

Жилището на Конг навярно се намираше някъде в самата планина, и то някъде в някоя непристъпна за друго същество чука. Едно лишено от растителност място едва ли можеше да се хареса на неприятелите на Конг.

На свечеряване пътят стана извънредно стръмен и младият човек скоро се умори. Тялото му беше изпоранено от падане и драскане в клоните на дърветата.

При това беше огладнял. Краката му едва се влачеха.

След един остър завой пред очите му се откри буен пенлив поток, който излизаше от самата планина и по едно тясно каменисто корито шумно се губеше надолу по джунглите.