Едгар Уолъс - Кинг Конг

След това се върна и я вдигна с ръка, като издаваше странни звуци, които наподобяваха утешение. Постоя малко на едно място и после внимателно тръгна напред.

Дрискъл се измъкна от пропастта. Той беше сигурен, че Конг, освободен най-после от всякакви неприятели, ще се отправи към жилището си, което не бе успял да стигне преди.

Дрискъл разбра, че животното не се движи много бързо и че ще може лесно да го следва. Тогава се обърна, за да види Денхам. Последният стоеше изправен на другия край на пропастта и чакаше. В ръката му лежеше дълго и дебело въже от лиани. Той се усмихна.

— Приготвих го по време на борбата — извика той.

— Ако Конг изгубеше, ти щеше да се опиташ да вземеш Анна и чрез него да се прехвърлиш при мене.

За първи път, откакто бяха напуснали селото, Дрискъл почувствува силна симпатия към директора си. Денхам беше човек, на когото можеше да се разчита. Той го вкара в беда, но правеше всичко възможно, за да го избави.

— Оставете го. Може да потрябва — съгласи се той и се усмихна. — Сега по-добре идете в селото и доведете помощ.

— Никак не искам да те оставя сам, Джек.

— Какво друго можем да сторим? — запита Дрискъл.

— Двамата не ще успеем да хванем Конг. Нужни са ни бомби. Най-добре още сега тръгнете. Сигурен съм, че ще можем да спасим Анна.

— Изглежда, че това е единственият начин. — Да.

Денхам стоеше загледан в енергичното лице на своя млад приятел.

— Добре, Джек. Пожелавам ти успех! — продума той и се отправи към реката, в която динозавърът беше преобърнал сала им.

— Ще се видим след време — извика Дрискъл и махна за сбогом, когато Денхам изчезна между дърветата.

В далечината се чу силно изтрещяване. Дрискъл кимна с глава. Това сигурно бе Конг, който се движеше към дома си. Близо до ствола, на който беше стояла Анна, лежеше тялото на месоядеца. Куп едри мравки бяха вече плъзнали по него. От края на пропастта се показа главата на грамадния гущер, усетил миризмата на прясна храна. Дрискъл потрепери и се отправи по следите на Конг.

Тревата, която растеше на поляната около олтара, закриваше до кръста едва движещия се Денхам. На места, където ставаше по-висока или когато филмовият директор се превиваше поради страшната умора, тя напълно го закриваше от погледа. Нощта отдавна беше настъпила. Много неща му помагаха да остане незабелязан. От стената обаче околността внимателно се наблюдаваше. Светлината на няколко факли при подножието й показваше мястото, където стояха група моряци, готови всеки момент да разтворят широко грамадната врата. Един от тези часовои забеляза самотната превита фигура, още преди последната да стигне до осветените земи около олтара.

— Хей! Денхам!

Това беше Енгелхорн. Бялата му шапка широко се размаха в знак на приветствие. Факлите се умножиха.

— Хей! Всички тук!

Намиращите се върху стената се присъединиха към другите. Вратата беше широко отворена и моряците се спуснаха напред. През това време Денхам беше успял да се дотътри до олтара. Тогава виковете спряха така внезапно, както се бяха появили. Цялата група при вратата стоеше неподвижна и смаяна, тъй като зад Денхам никакви други фигури не се появиха.

Енгелхорн се съвзе пръв. Той хвърли факлата и след секунда се намери пред приятеля си, като го хвана под мишниците.

— Най-сетне се върнахте — промърмори той и го заведе до една скамейка от вътрешната страна на вратата.

— Къде са другите? — запита един моряк.

— Това не е важно сега! — продума отсечено Енгелхорн. — Донесете уиски и храна и затворете вратата.

— Не! — продума Денхам. — Нека остане отворена. Ако Дрискъл се върне, той ще бъде преследван и трябва веднага да влезе.

— Къде е Дрискъл?

— Къде е госпожица Анна? — додаде Лъмпи.

— Казах, че тези въпроси ще оставим за после — натърти Енгелхорн. — Къде е уискито?

Докато Денхам жадно надигаше бутилката, капитанът и останалите зад него наблюдаваха изпокъсаните му дрехи, изранено тяло и посивяло лице. Те с трепет очакваха започването на страховитата история, която щяха да чуят.

Енгелхорн махна шишето чак след като Денхам напълно го пресуши. След това избърса с длан устата си, силно потрепери и се облегна на рамото на капитана.

— Умирам от глад — продума той.

Енгелхорн кимна с глава и даде знак на един от подчинените си. Морякът неохотно се отправи да изпълни поръчката. Той се спря, когато останалите се натрупаха около директора, но острият глас на Енгелхорн го накара да продължи.