Едгар Уолъс - Кинг Конг

За Конг всички живи същества бяха неприятели. Той изрева и се удари по гърдите. Една от грамадните му ръце замахна напред. В този момент разгневеният трицератоп се хвърли с цялата си тежест върху края на моста. Последният застрашително се заклати и обезумелите моряци едва можаха да запазят равновесие. Чудовището се опита да вдигне дървото, но когато намиращите се върху моста се развикаха, то се отказа от намерението си и за момент остана неподвижно.

Дрискъл, който бе успял да се задържи на една малка издатина, изкрещя заплашително. Конг го забеляза, отстъпи една крачка от моста, но после реши да не се отклонява от първоначалното си решение. Денхам, който се намираше почти на самото дъно на пропастта, хвърли един камък, без обаче да постигне нещо. Като не обръщаше внимание на виковете, на камъните, а даже и на трицератопа, Конг обхвана с двете си ръце края на дървото, вдигна го и силно го залюля.

Двама моряци не можаха да се задържат. Единият сграбчи близкостоящия си приятел и за малко щеше да повлече и него в пропастта. В момента, когато падна, гущерът се втурна към него. Дрискъл, който със свито сърце наблюдаваше сцената, се помоли смъртта да последва моментално. При падането си морякът не умря, даже и не загуби съзнание. Той се изправи, но затъна до кръста в калта. От устата му се изтръгна ужасен рев — към него се приближаваха не един, а половин дузина отвратително големи паяци. Накрая на пропастта трицератопът ожесточено тъпчеше земята. Като видя обаче, че нищо не може да стори, той се обърна и трескаво се отправи към горичката. Конг вдигна дървото и отново го заклати. Още един човек падна и скоро стана жертва на паяците. Трето разклащане, и между гущера и паяците се започна ожесточена битка за новата плячка. Само един човек бе останал на дървото и той с последни усилия се крепеше. Конг заклати отново, но не можа да го свали. Непрекъснатите викове на Дрискъл и Денхам успяха да отклонят животното от целта. Увисналият моряк изпищя. Изведнаж Конг заклати дървото встрани. Краят му едва опираше в брега на дола и после бавно се свлече върху пируващите на дъното гадини.

Дрискъл погледна надолу и кръвта му се смрази. Един паяк лазеше по лианата, за която се бе хванал морякът. Безцветните му, лишени от клепачи очи, гледаха безнадеждно и студено. Младият офицер извади ножа си и силно замахна. Лианата се отпусна и заедно с отвратителната гадина полетя към дъното. Развълнуван и разтреперан от трагедията, на която трябваше да бъде безучастен наблюдател, Дрискъл все пак не се отказа от намерението си да отнеме девойката от ръцете на чудовището.

— Вървете сами — извика той на Денхам. — Ще остана тук, докато косматият звяр се махне и след това ще го проследя. Ще гледам да оставя ясни следи зад себе си.

— Никак не искам да те оставя сам — отвърна Денхам.

— Това е единствената ни надежда. Не се бавете — нетърпеливо додаде Дрискъл.

Той толкова се бе увлякъл в разговора с началника си, щото не забеляза грамадната протегната ръка на Конг, докато последният не го предупреди със силен вик.

Животното се бе приближило до края на пропастта и чрез пипане търсеше да намери някой от останалите си неприятели. Дрискъл се отдръпна навътре в пещерата и с ножа си нанесе силен удар върху лишената от косми лапа. Животното изрева и се отдръпна. Денхам хвърли един камък. Конг потърка мястото, където го беше ударил камъкът и пак се наведе над пропастта.

Този път той бързо бръкна, но не успя и се отдръпна. За трети път се опита, но пак безуспешно. Разгневен, той започна бавно да търси. Дрискъл повторно го рани, но звярът не обърна внимание на това. Не обърна внимание също и на камъните, които Денхам хвърляше по него.

Младият човек допълзя до най-отдалечената част на издатината, като непрестанно нанасяше удари. Два пъти огромните извити пръсти се допряха до него. Два пъти той забива ножа до дръжката. Ако можеше да пререже сухожилията, може би щеше да се освободи. Свит на две, той зачака удобен момент.

Грубата и твърда кора на дървото, върху което лежеше Анна, все повече се впиваше в тялото й, като скоро я възвърна към съзнание. Тя отвори очи, но отначало видя само небето. Не можа да си припомни къде се намира.

Беше уморена и едно особено безпокойство се бе загнездило в душата й. Чувствуваше, че пак ще загуби съзнание. Внезапно безграничен ужас обхвана Анна и тя страшно изкрещя. Изживените премеждия се възкресиха в ума й. Спомни си най-малките подробности: червените очи, които я гледаха измежду двете колони на олтара, грамадната космата ръка и момента, когато бе отнесена в гъстата тъмна гора.