Едгар Уолъс - Кинг Конг

Всички бяха много загрижени. Мъглата, срещата с гигантския звяр, а най-вече мисълта за опасността, която грозеше Анна, потискаше ума не само на Дрискъл, но и на моряците и усилваше мрачното настроение. Салът не беше твърде добър и това още повече понижаваше духа им.

— Спокойствие! — каза Денхам. — Гледайте само да се запази равновесие.

В същата минута единият край на сала се наклони.

— Съберете се към средата — извика предупредително Дрискъл.

Бяха стигнали средата на езерцето и прътовете не опираха на дъното. Трябваше да ги употребяват като гребла и това увеличи опасността от преобръщане. При всяко по-силно загребване салът застрашително се клатеше.

— Струва ми се, че виждам пред себе си тръстика — извика Дрискъл. — Сигурно ще намерим дъно. Какво е това?

Кормилото на сала бе опряло в някакъв предмет.

— Дърво? Корените на водно растение?

— Господи! — заекна Джими.

В този момент водата силно се разпени и от нея се показа една грамадна люспеста глава и част от едно чудовище.

— Динозавър! — извика Денхам. — Честна дума! Динозавър! — В гласа му се четеше вълнение, примесено с радост от откритието.

Страшното чудовище хвърли моряците в паника. Прътовете лудо се раздвижиха. Само приближаването до плитко дъно спаси сала. Даже и тогава последният се залюля и един човек падна от него. За щастие той успя да се хване за един прът и беше измъкнат.

Грамадната глава се гмурна във водата. На повърхността се показа широк люлеещ се гръб, който също изчезна.

— Ах! — възкликна бързо Дрискъл. — Сигурно иска да отиде под сала. На работа! По-живо!

С последни усилия моряците наблегнаха върху прътовете си. Чудовището обаче се движеше с ужасна бързина. Те се намираха на десетина метра от брега. Салът силно се заклати.

— Бомбите, Джими — изкрещя Денхам.

Джими едва можеше да се спаси. Всички паднаха във водата. Салът се разпадна на съставните си части. Една от тях удари моряка при кормилото по главата. Той потъна и повече не се появи.

Другите заплуваха бързо към брега.

Най-отпред плуваше Дрискъл. Той се движеше към онази част на брега, където смяташе, че е отишло животното. Денхам също не оставаше назад. Вляво от него плуваше Джими, който вече не носеше скъпоценния си товар.

Динозавърът още се движеше между частите на сала. Страшният удар, който бе нанесъл, мъглата и многото падащи върху гърба му греди за момент го бяха объркали. Ако не беше това, много малко от хората щяха да се спасят. Ала сега всички, без един, стигнаха до брега. Животното обаче забеляза изоставения моряк и се спусна към него.

Дрискъл се спря до брега, подаде ръка на Денхам и на други двама моряци, извика на останалите и започна да се изкачва по стръмния бряг.

Дрискъл и Денхам стигнаха до едно място, където земята пак се спускаше надолу към една мочурлива равнина. След кратко мълчание Денхам извика:

— Асфалт! Асфалтено поле, което съществува от преди появяването на което и да било животно. Ако ще пресичаме, Джек, трябва много да внимаваме, защото можем лесно да потънем в кашата.

Дрискъл кимна с глава, обърна се и започна да вика.

От мъглата започнаха да се подават фигури, които с мъка се катериха по склона. Той започна да ги брои.

— Вижте! — извика Денхам.

Като проследиха посоката на ръката му, моряците забелязаха в подножието на склона една малка фигура, която с всички сили тичаше между дърветата. Това беше изостаналият моряк. Той беше се заблудил и зад него тичаше едно грамадно животно.

— Стойте на място! — предупреди Денхам, когато Дрискъл направи движение да се впусне напред. — Никой не може да стигне навреме — додаде той.

Нещастникът успя да се добере до едно дърво и със свръхчовешки усилия се покатери до най-долните му клони. Динозавърът се спря долу и протегна устата си.

— Няма ли някой пушка? — възбудено запита Денхам.

— Всички лежат на дъното на езерото — промълви Дрискъл.

— Ако имахме поне една бомба — извика един моряк — можехме да се върнем и да направим нещо.

— Трябваше да се освободя от тях, за да не потъна — оправда се Джими.

— Във всеки случай можеше да спасим няколко — каза Денхам.

— Но и вие загубихте пушката си.

Освен камите, които някои моряци носеха, нямаше никакво друго оръжие.

Всички отново се загледаха в подножието на хълма. През мъглата безформената глава на динозавъра се бе протегнала толкова нагоре, че само няколко сантиметра я деляха от тялото на нещастника. Слаб далечен шум долетя до моряците. Всички инстинктивно се притискаха един до друг. Един моряк се разтрепера и падна на земята. Друг в луда ярост се опита да отиде при чудовището, но Денхам го хвана за рамото.