Майкъл Конъли - Трафик

Бош изгаси всички лампи и когато излезе, заключи отново входната врата. Реши да започне от Северен Холивуд и да се движи на юг към центъра. В района на всеки полицейски участък имаше шепа барове, които поемаха тежката клиентела от ченгета. А след два часа, когато те затваряха, оставаха денонощните пиянски клубове. Това бяха предимно тъмни дупки, където хората идваха да пият здраво и тихо, сякаш животът им зависеше от това. Те ги приютяваха от улицата, там отиваха да забравят и да си простят. Бош смяташе, че ще намери Портър в едно от тези места.

Започна с едно заведение на „Китридж“, което се казваше „Папагалът“. Обаче барманът, самият той бивше ченге, каза, че не е виждал Портър от Бъдни вечер. После посети „502“ на „Ленкършим“ и „При светеца“ на „Кахуенга“. Там познаваха Портър, ала и в двете заведения не бил идвал тази вечер.

Така продължи до два часа. Дотогава Бош вече се бе смъкнал до булевард „Холивуд“. Седеше в колата си пред „Куршума“ и се мъчеше да се сети за близки пиянски клубове, когато пейджърът му се задейства. Погледна номера и не го разпозна. Върна се в „Куршума“, за да използва телефонния автомат. След като набра номера, лампите в бара светнаха.

— Бош?

— Да?

— Рикард е. В лошо време ли се обаждам?

— Не. В „Куршума“ съм.

— По дяволите, човече, значи си наблизо.

— За какво? Хванал си Данс?

— Не, не съвсем. На един купон съм, зад „Кахуенга“ и южно от булеварда. Не можех да спя, така че реших да подуша наоколо. Не открих Данс, но засякох един от старите му пласьори. Един от онези, които бяха във формулярите в папката. Казва се Къруин Тайдж.

Бош се замисли за момент. Помнеше името. Беше един от непълнолетните, които BANG бяха спрели и претърсили, опитвайки се да ги прогонят от улицата. Името му беше на един от формулярите в папката за черния лед, която Мур бе оставил.

— Какъв купон?

— На подземния свят. Имат склад край уличката. Временно нощно парти. С дигитална музика. Ще откарат цяла нощ, докъм шест. Следващата седмица ще е някъде другаде.

— Как го откри?

— Лесни са за откриване. Музикалните магазини по „Мелроус“ оповестяват телефонните номера. Обаждаш се на номера и влизаш в списъка. Двайсетачка, за да влезеш. Надрусваш се и танцуваш до зори.

— Черен лед ли продава?

— Не, пробутва шърми отпред.

„Шърм“ беше цигара, потопена в течен РСР. Топването вървеше по двайсетачка, а пушачът й оставаше дрогиран цяла нощ. Явно Тайдж вече не работеше за Данс.

— Предполагам, че можем да го опандизим законно — каза Рикард. — А след това да подпалим задника на Данс. Според мен той е духнал, ама хлапето може да знае накъде. От теб зависи. Не зная колко важен е Данс за теб.

— Къде искаш да бъда? — попита Бош.

— Тръгни по булевард „Холивуд“ на запад и щом подминеш „Кахуенга“, свий на юг още в следващата уличка. Тази, която минава зад порномагазините. Тъмна е, но ще видиш синята неонова стрелка. Това е мястото. Аз съм на около половин пресечка на север в скапано червено „Камаро“. Номерата са с регистрация от Невада. Ще те чакам. Трябва да спретнем някакъв пиниз, за да го спипаме с дрогата.

— Знаеш ли къде е разтворът?

— Да. Държи го в бирено шише в канавката. Непрекъснато влиза и излиза. Извежда клиентите си навън. Докато дойдеш, ще измисля нещо.

Бош затвори и се върна в колата. Трябваха му петнайсет минути да стигне дотам заради многото туристи по булеварда. В уличката паркира незабележимо зад червеното „Камаро“. Видя Рикард, който седеше снишен зад волана.

— Добро ранно утро — поздрави наркополицаят, когато Бош се мушна на предната седалка на камарото.

— Подобно. Нашето момче още ли е наоколо?

— О, да. Като че ли и той се забавлява тази нощ. Продава шърми, сякаш са последното останало нещо на света. Жалко, че трябва да му развалим кефа.

Бош погледна надолу по тъмната уличка. На синята светлина, хвърляна на интервали от мигащата неонова стрелка, видя групичка хора с тъмни дрехи, струпали се пред една врата в тухлената обшивка на склада. От време на време вратата се отваряше и някой влизаше или излизаше. Когато беше отворена, се чуваше музиката. Силен техно рок с енергичен бас, който направо разтърсваше улицата. Щом очите му привикнаха, той забеляза, че хората отвън пиеха и пушеха. Разхлаждаха се след танците. Няколко човека държаха надути балони. Те се облягаха на капаците на колите около вратата, дръпваха от балона и го даваха на друг, сякаш бе цигара с марихуана.