Майкъл Конъли - Трафик

Градът му харесваше най-много нощем. Тъмнината скриваше много от нещастията. Тя смълчаваше града и все пак изваждаше дълбоки подмолни течения на повърхността. Бош вярваше, че в този тъмен пътен поток се движи най-свободно. Под прикритието на сенките. Подобно на човек, който се вози в лимузина, той гледаше навън, но никой не надничаше вътре.

Мракът даваше усещането за произволност, приумиците на съдбата властваха в синята неонова нощ. Толкова много начини да живееш. И да умреш. Можеш да се возиш отзад в черната лимузина на филмова звезда или отзад в синия микробус на моргата. Звукът на аплодисментите бе същият като изсвирването на куршум край ухото ти в тъмното. Произволността. Това беше Лос Анжелис.

Имаше пожари и порои, земетресения, свлачища. Имаше случайно минаващ убиец и друсан с кокаин крадец. Пиян шофьор и постоянно виещ се отпред път. Имаше ченгета убийци и убийци на ченгета. Тук бе съпругът на жената, с която спиш. Тук бе и самата жена. Всяка секунда от всяка нощ имаше отвлечени, изнасилени, осакатени. Убити и обичани. Винаги имаше бебе, сучещо от гърдата на майка си. А понякога самотно бебе в контейнер за смет.

Някъде.

Хари излезе на „Ваноуин“ в Северен Холивуд и се насочи на изток към „Бърбанк“. После сви пак на север в квартал със занемарени апартаменти. По драсканиците на бандите Бош разбра, че кварталът е предимно латиноамерикански. Знаеше, че Портър бе живял тук години наред. Само това можеше да си позволи, след като платеше издръжката и пиенето си.

Сви в парка за каравани „Хепи Вали“ и намери тази на Портър в края на „Грийнбрайър лейн“. Караваната бе тъмна, не светеше дори лампата над вратата, а под покрития с алуминий навес нямаше кола. Известно време Бош седя в колата си, пуши и наблюдава. Чу музика на мексикански скитници, която се носеше из квартала откъм някой от мексиканските клубове на „Ленкършим“. Скоро тя бе заглушена от реактивен самолет, който шумно прелетя отгоре на път за летище „Бърбанк“. Той бръкна в жабката за кожената чанта, в която бяха фенерчето и шперцовете му, и излезе.

След като и на третото почукване никой не отговори, Хари отвори чантата. Не се колебаеше дали да проникне с взлом в дома на Портър. Той беше играч в тази игра, а не невинен човек. Според Бош Портър бе загубил правото си на усамотение, когато не бе говорил откровено с него, не бе споменал, че именно Мур е открил трупа на Хуан Доу №67. Сега Бош щеше да намери Портър и да го попита защо.

Извади миниатюрното фенерче, включи го и след като го хвана с уста, той се наведе и пъхна шперц и мъничък лост в ключалката. Отне му само няколко минути да избута резето и да отвори вратата. Когато влезе, го посрещна воня на вкиснато. Разпозна я — миризмата на пиянска пот. Извика Портър по име, ала не получи отговор.

Докато обикаляше стаите, той светваше лампите. Празни чаши покриваха почти всяка хоризонтална повърхност. Леглото не беше оправено, чаршафите — мръснобели. Сред чашите на нощното шкафче имаше пепелник, препълнен с фасове. Имаше и статуйка на светец, когото Бош не можа да познае. В банята до спалнята ваната бе мръсна, на пода лежеше четка за зъби, а в кошчето се търкаляше празна бутилка от уиски, чиято марка бе или прекалено скъпа, или прекалено евтина, тъй като Хари никога не беше я чувал. Подозираше обаче, че ще се окаже второто.

В кошчето в кухнята имаше още една празна бутилка. По плота и мивката бяха натрупани мръсни съдове. Отвори хладилника и видя само бурканче с горчица и кутия с яйца. Домът на Портър много приличаше на собственика си. Говореше за мизерен живот, ако изобщо можеше да се нарече живот.

Върна се в дневната и взе от масата, намираща се до някакво жълто канапе, една снимка в рамка. Беше на жена. Не особено привлекателна, освен за Портър може би. Бивша съпруга, която не можеше да забрави. Може би. Остави снимката на мястото й и телефонът иззвъня. Определи, че звъненето се чува откъм спалнята. Телефонът бе на пода до леглото. Вдигна на седмото позвъняване, изчака малко и с глас, който би трябвало да покаже, че е бил събуден, каза:

— Ъъ?

— Портър?

— Да.

Линията прекъсна. Номерът не мина. Но беше ли познал Бош гласа? Паундс? Не, не беше Паундс. Каза само една дума. И все пак се усещаше акцентът. Смяташе, че е испански. Запечати този факт в ума си и стана от леглото. Мина още един самолет и караваната се разтресе. Той се върна в дневната, където без ентусиазъм претърси бюрото, което имаше само едно чекмедже. Каквото и да намереше, то нямаше да реши належащия въпрос: къде беше Портър?