Майкъл Конъли - Трафик

Замисли се какво да каже. Една погрешна дума, и тя щеше да си отиде.

— Съжалявам, ако съм хладен — пробва той. — Има много неща… — Не довърши. Нямаше извинение.

— Харесва ти да живееш тук горе в тази малка, самотна къща и койотът да е единственият ти приятел, нали?

Той не отговори. Образът на Силвия Мур необяснимо са върна в ума му. Този път обаче не почувства вина. Харесваше му да я вижда там.

— Трябва да тръгвам — рече Тереса. — Чака ме дълъг ден.

Той я наблюдаваше как отива гола към банята и пътьом вдига чантичката си от нощната масичка. Заслуша се в течащия душ. Представи си я там вътре как почиства всички негови следи от себе си и после се наплисква с парфюма за всякакъв случай, който винаги носеше в чантичката си, за да прикрие различните миризми, пропили се в нея по време на работа.

Претърколи се към края на леглото, където от пода се издигаше купчината негови дрехи, и извади тефтера си с телефони. Набра номера, докато водата още течеше. Отговори му провлачен от сънливост глас. Беше почти полунощ.

— Не знаеш кой се обажда и никога не съм говорил с теб.

Последва мълчание, докато гласът на Хари бъде разпознат.

— Добре, добре. Ясно. Разбирам.

— Има проблем с аутопсията на Кал Мур.

— Мамка му, човече, знам това! Без заключение. Не е нужно да ме будиш, за да…

— Не, не разбираш. Бъркаш аутопсията с изявлението пред пресата за нея. Две различни неща. Сега разбираш ли?

— Да… Мисля, че да. Е, какъв е проблемът?

— Заместник-началникът на полицията и временният главен съдебен лекар не са на едно мнение. Единият казва самоубийство, другият убийство. Не може и двете. Предполагам, че това се нарича „без заключение“ в изявление пред пресата.

Чу се тихо подсвирване в слушалката.

— Добра новина. Но защо ще искат ченгетата да потулят убийство, особено когато става въпрос за техен човек? Искам да кажа, самоубийството представя управлението като боклук, какъвто си е. Защо да се потулва убийство, освен ако няма нещо…

— Правилно — каза Бош и затвори телефона.

След минута душът спря и Тереса излезе, бършейки се с хавлия. Тя изобщо не се стесняваше от голотата си пред него и Хари откри, че тази срамежливост му липсваше. Накрая тя напускаше всички жени, с които бе имал нещо, преди в крайна сметка и те да го напуснат.

Той намъкна едни сини джинси и тениска, докато тя се обличаше. И двамата мълчаха. Тя го погледна с лека усмивка и Хари я изпрати до колата й.

— Значи срещата ни за новогодишната вечер остава? — попита Тереса, след като той й отвори вратата на колата.

— Разбира се — отвърна й, макар да знаеше, че тя ще се обади и с извинения ще я отмени.

Повдигна се и го целуна по устните, след което се отпусна на шофьорското място.

— Довиждане, Тереса — каза той, ала вратата вече бе затворена.

Когато се върна вътре, беше полунощ. Къщата миришеше на парфюма й. И на вината му. Пусна компактдиска на Франк Морган „Унило настроение“ и остана прав и неподвижен в дневната, като просто слушаше първото соло, „Приспивна песен“. Бош реши, че не познава нищо по-истинско от звука на саксофона.

Сънят не беше възможен и Бош го знаеше. Той стоеше на верандата, загледан в килима от светлини, и оставяше студеният въздух да втвърди кожата му и затвърди решението му. За пръв път от месеци насам се чувстваше въодушевен. Отново се впускаше в преследване. Остави всичко за случаите да мине през ума му и направи мислен списък на хората, които трябваше да види, и нещата, които трябваше да направи. Най-отгоре бе Луциус Портър — пропадналият детектив, чието оттегляне беше прекалено навреме и представляваше твърде голямо съвпадение, за да бъде истина. Хари осъзна, че започваше да се ядосва само като мислеше за Портър. И да се тревожи. Тревожеше се, че заради него си търсеше белята с Паундс.

Взе тефтерчето си и за пореден път набра номера на Портър. Не очакваше отговор и не беше разочарован. Поне в това отношение на Портър можеше да се разчита. Погледна адреса, който бе записал преди, и тръгна.

При спускането си от хълмовете не срещна друга кола, докато не стигна до Кахуенга. Отправи се на север и излезе на холивудската магистрала при „Бархам“. Магистралата бе тъпкана, но не толкова, че да се бави движението. Колите се движеха на север в стегнат обръч, като плъзгаща се лента от светлини. Над „Студио сити“ видя да кръжи полицейски хеликоптер; сноп бяла светлина осветяваше някъде долу мястото, където бе станало престъпление. Сякаш лъчът бе каишка, която задържаше кръжащия хеликоптер да не отлети високо и надалеч.