Майкъл Конъли - Трафик

— Има ли някакъв начин… — Той млъкна, защото не бе наясно какво искаше да попита. Внезапно почувства спазъм на тялото си за цигара и почука с дъното на неотворената кутия по дланта си.

— Какво се случи при аутопсията? — попита той, докато и отваряше.

— Ами, когато започнах да обяснявам, Ървинг целият се наежи и все питаше „Сигурна ли сте? Това сто процента точно ли е? Не правим ли фалстарт?“ и други от този род. Мисля, че бе напълно ясно. Не искаше друга версия, освен самоубийство. Щом изразих съмнение, той започна да говори за прибързани заключения и за нуждата да се действа бавно. Каза, че управлението можело да бъде притеснено от евентуалните резултати на едно разследване, ако не действаме бавно, внимателно и правилно. Това бяха думите му. Задник!

— Да не си търсим белята — подхвърли Бош.

— Именно. Така че аз направо им казах: няма да го впиша като самоубийство. И после… После те ме заставиха да не го вписвам като убийство. И ето как дойде неопределеното заключение. Като компромис. Засега. Това ме кара да се чувствам виновна. Гадни мръсници!

— Те просто се готвят да го потулят — констатира Бош.

Не можеше да го проумее. Нежеланието сигурно бе породено от разследването на ОВР. В каквото и да се бе забъркал Мур, Ървинг сигурно смяташе, че то или го е накарало да се самоубие, или го е убило. И в двата случая Ървинг не искаше да отваря кутията, преди да е разбрал какво има вътре. Може би изобщо не искаше да разбере. Това показваше на Бош едно: той беше сам. Каквото и да откриеше, дадеше ли го на Ървинг и ОКУ, щеше да го погребе. Ако продължеше да работи по това, щеше да го прави на своя глава.

— Знаят ли, че Мур е вършел нещо за теб? — попита Тереса.

— Сега вече да, но когато са били с теб, вероятно не са знаели. Това сигурно няма да промени нещата.

— Ами за случая с Хуан Доу? Че той е намерил трупа?

— Не зная доколко са наясно с това.

— Какво ще правиш?

— Не зная. Нищо не зная. Ами ти?

Тя дълго мълча, сетне стана и се приближи. Притисна се към него и като го целуна по устните, прошепна:

— Да забравим всичко това за известно време.

Той й предостави инициативата, докато се любеха, остави я да го води и направлява, да използва тялото му както желае. Бяха заедно достатъчно често, за да се чувстват удобно и да знаят предпочитанията си. Бяха прескочили етапа на любопитство или притеснение. Накрая тя го бе възседнала, а той се бе облегнал върху възглавниците на таблата на леглото. Тя отметна глава назад и изрязаните й нокти се впиха безболезнено в гърдите му. Не издаваше абсолютно никакъв звук.

Той погледна нагоре в тъмното и видя сребърни отблясъци от ушите й. Посегна и докосна обиците, след което прокара ръце надолу по гърлото й, по раменете и гърдите й. Кожата й бе топла и влажна. Бавните й методични движения го пуснаха още по-навътре в празнината, където нищо друго не можеше да влезе.

Когато и двамата си отдъхваха и тя все още лежеше свита отгоре му, го обзе чувство за вина. Мислеше за Силвия Мур. Жена, която бе срещнал едва предишната вечер. Как можеше да му се натрапва в този момент? Това обаче бе факт. Питаше се откъде идва вината. Може би тя касаеше нещата, които им предстояха.

Стори му се, че чу краткия, пронизителен лай на койота далеч зад къщата. Тереса вдигна глава от гърдите му и тогава чуха самотния вой на животното.

— Тимидо — каза тя тихо.

Хари отново почувства как вината го залива. Мислеше за Тереса. Беше ли я подмамил да му разкаже? Не смяташе. Може би пак бе вина за нещо, което още не беше направил. Нещо, което знаеше, че ще направи с дадената от нея информация.

Тя, изглежда, усещаше, че мислите му са далеч от нея. Може би го бе издала промяна в туптенето на сърцето или леко напрягане на мускулите му.

— Нищо — каза тя.

— Какво?

— Попита ме какво ще правя. Нищо. Няма повече да се забърквам в тези лайнарщини. Ако искат да го потулят, да го потулват.

Тогава Хари разбра, че от нея ще стане добър главен съдебен лекар на окръг Лос Анжелис. Почувства как се отдалечава от нея в тъмното. Тереса се свлече от него и седна на края на леглото, загледана през прозореца към почти пълната луна. Не бяха дръпнали пердето. Койотът зави пак. На Бош му се стори, че чува в далечината да му отговаря куче.

— Ти като него ли си? — попита тя.

— Като кого?

— Тимидо. Сам в тъмния свят.

— Понякога. На всеки се случва понякога.

— Да, но на теб ти харесва, нали?

— Невинаги.

— Невинаги…