Майкъл Конъли - Трафик

— На колко години си, Къруин? — попита Рикард. — И не си прави труд да лъжеш. Имаме твое досие в участъка. Мога да проверя.

— На осемнайсет. А с досието можеш да си обършеш задника. Пет пари не давам.

— Аууу! — излая Рикард. — Осемнайсет. Като че ли си имаме работа с възрастен, Хари. Няма да го водим за ръчичка до ареста за малолетни. Ще бутнем това хлапе в „Седем хиляди“, да видим колко бързо ще се сдружи и ще заживее с някой от злодеите.

„Седем хиляди“ бе името, с което повечето полицаи и престъпници наричаха окръжния център за задържане на възрастни. Причината бе телефонният номер, на който се получаваше информация за затворниците. 555–7000. Затворът бе в центъра на града и представляваше четири етажа шум, омраза и насилие, разположени над дирекцията на окръжния шериф. Там всеки ден намушкваха някого. Всеки час изнасилваха някого. И никога нищо не се правеше по въпроса. На никой не му пукаше, освен ако не си ти изнасиленият или намушканият. Заместник-шерифите, които ръководеха мястото, го наричаха БЧП. Без човешко присъствие. Бош знаеше, че ако щяха да притискат това хлапе, Рикард бе избрал правилния подход.

— Главата ти вече е в торбата, Къруин — обади се наркоченгето. — Тук има поне шейсет милилитра. Държим те за притежаване с цел продажба, момче. Спукана ти е работата.

— Майната ти!

Момчето произнасяше всяка дума със сарказъм. Нямаше да се предаде без борба. Бош забеляза, че Рикард държеше зелената бирена бутилка извън прозореца, за да не могат изпаренията да напълнят колата и да им докарат главоболие.

— Това не е много мило, Къруин. Особено когато човекът, който кара, желае да преговаря… Ако бях аз, щях просто да те оставя да преговаряш с братята в „Седем хиляди“. Като прекараш два дни там, ще си бръснеш краката и ще се разхождаш с розови гащи, потопени в хавански пунш.

— Шибай се, свиня такава! Само ме закарайте до телефон.

Те караха по „Сънсет“ и се приближаваха до „Уилкокс“. Почти бяха стигнали, а Рикард дори не бе близо до това, което искаха. По нищо не личеше, че хлапакът ще преговаря, без значение какво искаха.

— Ще получиш телефон, когато на нас ни се прииска да ти го дадем. Сега се инатиш, бяло момченце, но това няма да продължи. Вътре всички се пречупват. Ще видиш. Освен ако не искаш да ни помогнеш. Желаем само да си поговорим с твоето приятелче Данс.

Бош сви по „Уилкокс“. До управлението оставаха две пресечки. Момчето не казваше нищо и Рикард не наруши мълчанието цяла пресечка, след което опита пак.

— Какво ще кажеш, момче? Дай ни един адрес. Ще изхвърля тази гадост веднага. Не бъди от онези глупаци, които смятат, че „Седем хиляди“ ги прави мъже. Сякаш това е някакъв си църковен обред за посвещаване. Не е така, хлапе. Там е просто краят на пътя. Това ли искаш?

— Искам да умра.

Бош спря в алеята, която водеше към задния паркинг на участъка. Налагаше се първо да регистрират ареста тук, да впишат доказателството, а после да откарат момчето в центъра. Хари знаеше, че ще трябва да го направят. Хлапето не искаше да говори. Трябваше да му покажат, че не блъфират.

Бош поднови търсенето на Портър чак в четири сутринта. Вече бе изпил две чаши кафе в участъка и сега държеше третата. Отново беше в своя „Каприс“ и сам бродеше из града.

Рикард се бе съгласил да откара Къруин Тайдж до центъра. Хлапакът изобщо не проговори. Черупката му от твърд отказ, омраза към ченгетата и криворазбрана гордост ни най-малко не се пропука. В участъка Рикард го обзе мания да пречупи момчето. Той поднови заплахите и въпросите с жар, която Бош намираше за обезпокоителна. Накрая каза на Рикард, че това е достатъчно. Помоли го да впише хлапето в регистъра и по-късно да опитат пак. След като излязоха от стаята за разпити, двамата решиха да се срещнат в „Седем хиляди“ в два следобед. Така момчето щеше да има около десет часа да опознае пандиза — достатъчно време, за да вземе решение.

Сега Бош обикаляше пиянските клубове — работещите след нормалното време вертепи, където „членовете“ сами си носеха бутилките и плащаха за сервирането. Това, разбира се, беше пладнешки обир, а някои клубове вземаха дори членска такса. Ала някои хора просто не можеха да пият сами вкъщи. А други нямаха и дом.

При един светофар на „Сънсет“ и „Уестърн“ неясен силует мина край дясната страна на колата и някаква фигура се хвърли към предния капак откъм мястото за пътници. Бош инстинктивно посегна с лявата си ръка към колана и едва не разля кафето си, но после видя, че мъжът бе започнал да търка предното стъкло с вестник. Бе четири и половина сутринта и някакъв бездомник чистеше предното му стъкло. Лошо. Усилията на мъжа само замацаха стъклото. Бош извади един долар от джоба си и го подаде през прозореца на бездомника, когато той заобиколи да изчисти и откъм шофьорското място. После му махна да си върви.