Майкъл Конъли - Трафик

Ървинг не потвърди нито думичка от казаното, но не се налагаше. Бош беше сигурен. Всичко съвпадаше.

— Мур е имал добър план, шефе. Изигра с нас един мошенически пасианс. Знаеше всяка карта от тестето, преди тя да бъде обърната.

— С изключение на една — възрази Ървинг. — Ти. Не е предполагал, че ще се окажеш толкова прозорлив.

Бош си замълча. Той отново погледна към Силвия. Беше невинна и щеше да бъде подсигурена. Забеляза, че Ървинг също насочи погледа си към нея.

— Тя е чиста — каза Бош. — И двамата го знаем. Ако й създадете неприятности, аз ще създам неприятности на вас.

Това не бе заплаха. Беше предложение. Сделка. Ървинг помисли малко и кимна веднъж. Недвусмислено споразумение.

— Говори ли с него там, Бош?

Хари знаеше, че става въпрос за Мур, ала също знаеше, че не можеше да отговори.

— Какво стана на юг?

След неколкосекундно мълчание Ървинг се обърна и се отправи изпънат като есесовец към редовете столове, където седяха високопоставените личности и висшите чиновници от управлението. Той седна на мястото, което адютантът му пазеше на реда зад Силвия Мур. Повече не погледна назад към Бош.

През цялата церемония Бош я бе наблюдавал от мястото си под дъба. Силвия Мур почти не вдигна глава, дори когато строените курсанти дадоха залп във въздуха с халосни патрони или когато въздушната ескадрила прелетя отгоре, хеликоптерите подредени като буквата М. Веднъж му се стори, че тя хвърли бегъл поглед към него или поне в неговата посока, но нямаше как да бъде сигурен. Смяташе, че вдовицата се държеше стоически. Мислеше също, че е красива.

Когато всичко приключи, ковчегът беше в дупката и хората започнаха да се разотиват, тя продължи да седи и Бош забеляза, че отклони с ръка предложението на Ървинг да я придружи обратно до лимузината. Заместник-началникът си тръгна с бавна походка, като изправи яката на врата си. Накрая, когато мястото около гроба се очисти, тя стана, хвърли един поглед в дупката и после се отправи към Бош. Звукът от стъпките й се заглушаваше от затръшващите се врати на колите из цялото гробище. Когато стигна до него, тя свали слънчевите очила.

— Послушал си съвета ми — каза Силвия.

Това веднага го смути. Сведе поглед към дрехите си и после я погледна отново. Какъв съвет? Тя прочете мисълта му и отговори:

— За черния лед, не помниш ли? Трябва да внимаваш. Щом си тук, предполагам, че си внимавал.

— Да, внимавах.

Забеляза, че очите й бяха много ясни и тя изглеждаше дори по-силна от последния път, когато се срещнаха. Това бяха очи, които не забравяха добрината. Или обидата.

— Зная, че не ми казаха всичко. Може би ти ще ми го разкажеш някой път?

Той кимна и тя направи същото. Последва моментна тишина, нито дълга, нито къса, през която те се гледаха. За Бош мигът беше идеален. Порив на вятъра развали магията. Част от косата й се освободи от шнолата и тя я върна обратно с ръка.

— Ще ми бъде любопитно да го чуя — добави Силвия.

— Когато пожелаеш — отвърна той. — Може би и ти ще ми разкажеш някои неща.

— Например?

— За снимката, която липсваше в рамката. Знаеше каква е била, но не ми каза.

Тя се усмихна, като че ли за да му покаже, че е спрял вниманието си върху нещо, ненужно и незначително.

— Беше просто една снимка на него и на приятеля му от мексиканския квартал. В плика имаше и други такива.

— Беше важно, ала ти не каза нищо.

Тя заби поглед в тревата.

— Просто не исках да говоря и да мисля повече за това.

— Но не се получи, нали?

— Естествено. Винаги става така. Нещата, които не искаш да знаеш, да помниш или за които не желаеш да мислиш, се връщат да те преследват.

Те помълчаха малко.

— Ти знаеш, нали? — попита той накрая.

— Че там не погребаха съпруга ми ли? Да, подозирах. Знаех, че има нещо повече от това, което хората ми казваха. Не точно ти. Другите.

Той кимна и настана дълга, но не и неудобна тишина. Тя леко се извърна и хвърли поглед към шофьора, който стоеше до лимузината и чакаше. В гробището не беше останал никой.

— Има нещо, което се надявам да ми кажеш — рече Силвия. — Сега или някой друг път. Ако можеш, разбира се… Ъъ, дали той е… дали има вероятност той да се върне.

Бош я погледна и бавно поклати глава. Потърси някаква реакция в очите й. Тъга или страх, или дори солидарност. Не видя нищо. Тя сведе поглед към скритите си в ръкавици ръце, вкопчили се една в друга пред роклята.

— Шофьорът ми… — започна Силвия и не довърши мисълта си.