Майкъл Конъли - Трафик

С плавно и бързо движение Мур посегна с дясната ръка през тялото си и измъкна пистолета от колана. Той извърташе цевта към Бош, когато пръстът на Хари натисна спусъците на пушката. Трясъкът на двуцевката отекна оглушително в стаята. Куршумите попаднаха в лицето на Мур. През дима Бош видя как тялото му отхвръкна назад. Ръцете му се устремиха към тавана и той се приземи върху леглото. Пистолетът му гръмна, но изстрелът беше случаен и пръсна едно от стъклата на сводестите прозорци. Оръжието падна на пода.

Късчета почерняло уплътнение от гилзите се понесоха надолу и паднаха в кръвта на останалия без лице мъж. Във въздуха се носеше тежкият мирис на изгорял барут, а по лицето си Бош почувства лека мокрота, за която разбра също по миризмата, че е кръв.

Стоя неподвижно повече от минута, след което се огледа и се видя в огледалото. Бързо отмести поглед.

Приближи се до леглото и дръпна ципа на брезентовото чувалче. Вътре имаше купища пачки, повечето със стодоларови банкноти. Освен тях имаше портфейл и паспорт. Отвори ги и откри, че представяха Мур като Хенри Мейс, четиридесетгодишен, от Пасадена. В паспорта бяха пъхнати две незалепени снимки.

Първата беше полароидна и той предположи, че е взета от белия плик. Показваше Мур и жена му, когато са били на двадесет и няколко. Те седяха на някакъв диван, може би по време на купон. Силвия не гледаше към фотоапарата, а към него. Бош знаеше защо Мур бе избрал тази снимка. Влюбеният израз на лицето й беше красив. Втората снимка беше стара и черно-бяла. В краищата бе избеляла, което показваше, че е била в рамка. На нея бяха Кал Мур и Умберто Сорильо като момчета. Те се боричкаха на шега, и двамата голи до кръста и засмени. Кожата им имаше бронзов загар и бе чиста, като се изключеха татуировките. И двете момчета имаха на едното си рамо символа „Светци и грешници“.

Той пусна портфейла и паспорта обратно в чувалчето, ала двете снимки прибра в джоба на сакото си. Отиде до прозореца, чието стъкло бе счупено, и погледна към „Койот трейл“ и низината, простираща се до границата. Не идваха никакви полицейски коли или граничен патрул. Никой дори не беше повикал линейка. Дебелите стени на замъка бяха прикрили смъртта на мъжа в него.

Слънцето бе високо в небето и той усещаше топлината му през триъгълната дупка в счупеното стъкло.

Бош започна да се чувства пак цял чак когато стигна до покритите със смог покрайнини на Лос Анжелис. Отново беше в мръсотията, ала знаеше, че именно тук щеше да се оправи. Заобиколи центъра по магистралата и се отправи нагоре през прохода Кахуенга. Обедното движение беше слабо. Докато гледаше към хълмовете, той проследи овъглената пътека, оставена от пожара в коледната нощ. Дори в това обаче намери някакво успокоение. Знаеше, че от горещината на пожара семената на дивите цветя трябва да са се разпукнали и че през пролетта склонът щеше да представлява пищна картина. Щяха да ги последват шубраците и скоро по земята нямаше да има никакви белези.

Минаваше един. Щеше да закъснее твърде много за опелото на Мур в църквата на мисията „Сан Фернандо“. Затова се отправи към гробището. Погребението на Калексико Мур, убит при изпълнение на служебния дълг, щеше да се състои в „Итърнал Вали“, Чатсуърт, в присъствието на шефа на полицията, кмета и медиите. Докато караше, Бош се усмихна. Събираха се да почетат и погребат един търговец на наркотици.

Стигна там преди колоната от автомобили, но телевизията вече се беше разположила на една стръмна скала край пътя за гробището. Пред централната алея стояха мъже с черни костюми, бели ризи, черни вратовръзки и траурни ленти на левите си ръце и го насочиха към един паркинг. В колата той си сложи вратовръзка с помощта на огледалото за задно виждане. Беше необръснат и изглеждаше измачкан, ала не му пукаше.

Парцелът беше близо до дъбова горичка. Един от хората с траурните ленти го беше упътил. Хари вървеше през затревената площ и заобикаляше гробовете, а вятърът развяваше косата му във всички посоки. Избра си място достатъчно далеч от зеления траурен балдахин и придружаващата го камара цветя и се облегна на едно дърво. Изпуши цигара, докато наблюдаваше пристигането на първите коли. Няколко автомобила бяха изпреварили шествието. После обаче чу приближаващото се бръмчене на хеликоптерите — въздушната полицейска част, летяща над катафалката, и новинарските екипи, които започнаха да кръжат над гробището като мухи. Сетне първите мотоциклети минаха през входа и Бош забеляза как телевизионните камери на скалата проследиха влизането на дългата колона. Предположи, че сигурно имаше двеста мотора. Най-подходящото време за минаване на червен светофар, надвишаване на разрешената скорост или неправилно обръщане в града бе в ден, когато имаше погребение на полицай. Не беше останал никой, който да въдворява ред.