Майкъл Конъли - Трафик

Мур беше там. Стоеше с гръб към вратата и се оглеждаше в огледалото. То бе на гърба на вратата на гардероб, която беше леко отворена и огледалото стоеше под такъв ъгъл, че не улавяше Хари. Той наблюдава Мур незабелязано няколко секунди, след което се огледа. В средата на стаята имаше легло, а върху му отворен куфар. До него лежеше цилиндрично чувалче, което беше закопчано и изглеждаше пълно. Мур все още не бе помръднал. Той се беше втренчил съсредоточено в отражението на лицето си. Сега имаше гъста брада, а очите му бяха кафяви. Носеше избелели сини джинси, нови ботуши от змийска кожа, черна тениска и черно кожено яке, вървящо със същите ръкавици. Беше равнодушен като монах. Отдалеч лесно можеше да мине за Папата на Мексикали.

Бош видя дървените части и хромираната дръжка на автоматичен пистолет, затъкнат в колана му.

— Ще кажеш ли нещо, Хари? Или само ще гледаш.

Без да мърда ръцете или главата си, Мур измести тежестта си вляво и двамата вече се взираха един в друг в огледалото.

— Купил си си нови ботуши, преди да очистиш Сорильо, а?

Мур се обърна изцяло към него, но не каза нищо.

— Дръж ръцете си все така отпред — нареди Бош.

— Както кажеш, Хари. Знаеш ли, мислех си, че ако някой дойде, то това ще си ти.

— Ти искаше някой да дойде, нали?

— Понякога ми се щеше, друг път не.

Бош влезе в стаята и направи крачка встрани, за да бъде точно срещу Мур.

— Нови контактни лещи, брада. Приличаш на Папата… отдалеч. Как обаче убеди заместниците му, охраната му. Те просто си стояха настрана и те оставиха да влезеш и да заемеш мястото му, така ли?

— Парите ги убедиха. Сигурно и теб щяха да пуснат да се нанесеш там, Хари, ако имаше средства. Както виждаш, всичко може да бъде уговорено, когато разполагаш с пари. А аз разполагах. — Той кимна леко към брезентовото чувалче на леглото. — Ами ти? Имам пари. Не са много. Вътре има около сто и десет хилядарки.

— Мислех, че бягаш с цяло богатство.

— О, така е, така е. В чувалчето са просто парите, които са ми подръка. Заварваш ме малко на червено. Мога обаче да ти дам още. В банките са.

— Май освен с вида на Сорильо си злоупотребявал и с подписа му.

Мур не отвърна.

— Кой беше той?

— Кой?

— Знаеш много добре.

— Природен брат. Имахме различни бащи.

— Това място. Заради него беше всичко, нали? Това е замъкът, в който си живял, преди да те изпъдят.

— Има нещо такова. Реших да го купя, след като старият почина. Ала той се разпада пред очите ми. В днешно време е толкова трудно да се грижиш за нещо, което обичаш. Всичко се превръща в неприятно задължение.

Бош се опита да го прецени. Като че ли всичко му беше писнало.

— Какво се случи в ранчото? — попита той.

— Имаш предвид трите трупа ли? Да-а. Ами май би могло да се каже, че възтържествува правосъдието. Грена беше пиявица, която смучеше от Сорильо години наред. Арпис я отлепи, така да се каже.

— Тогава кой очисти Арпис и Данс?

— Аз, Хари.

Той го каза без колебание и думите смразиха Бош. Мур беше ченге. Знаеше, че не бива никога да признава. Не говориш, докато до теб няма адвокат, не си признал някое нищожно престъпление и не сте подписали споразумение, че няма да те съдят за по-голямо.

Хари нагласи изпотените си ръце върху рязаната пушка. Направи крачка напред и се ослуша за някакъв друг шум в къщата. Цареше пълна тишина, докато Мур не се обади пак:

— Няма да се върна, Хари. Предполагам, че го знаеш. — Каза го безразлично, сякаш бе нещо естествено и решено преди много време.

— Как примами Сорильо в Лос Анжелис и после в онази мотелска стая? Как взе отпечатъците му за личното досие?

— Искаш да ти разкажа, така ли? И после какво? — Мур хвърли бегъл поглед на брезентовото чувалче.

— После нищо. Връщаме се в Лос Анжелис. Не те осведомих — всичко, което кажеш сега, не може да бъде използвано срещу теб. Тук сме само аз и ти.

— Отпечатъците не бяха проблем. Правех паспорти за него. Имаше три-четири, за да може да пресича границата, когато пожелае. Веднъж той ми каза, че иска паспорт и пълен комплект документи. Отвърнах му, че ми трябват отпечатъци. Сам ги взех.

— А мотелът?

— Както казах, Сорильо пресичаше границата непрекъснато. Минаваше през тунела, а наркоченгетата си седяха пред ранчото и мислеха, че още е вътре. Обичаше да идва на север, за да види „Лейкърс“ и да седне в баскетболната зала до онази руса актриса, която с удоволствие се показва по телевизията. Както и да е, беше в Лос Анжелис и аз му казах, че искам да се срещнем. Той дойде.