Майкъл Конъли - Трафик

— А ти го пречукваш и заемаш мястото му… Ами онзи възрастен човек, общият работник? Какво е сторил той?

— Просто се е оказал на неподходящо място. Сорильо ми каза, че когато излязъл от пода за последното пътуване, онзи бил там. Не е трябвало да влиза в това помещение. Според мен обаче не е могъл да прочете надписите. Сорильо не искал да поеме риска работникът да каже някому за тунела.

— Защо го изхвърлихте в уличката? Защо просто не го заровихте някъде в югозападната част на страната? Някъде, където никога нямаше да бъде намерен.

— Пустинята щеше да свърши работа, но не съм го изхвърлил аз, Бош. Не разбираш ли? Те ме ръководеха. Докараха го там и го изхвърлиха. Арпис го направи. Същата нощ Сорильо ми се обажда и ми казва да се срещнем в „Яйца за всички“. Каза да паркирам в задната уличка. Послушах го и трупът беше там. Не исках да местя проклетото нещо и докладвах за него. Нали разбираш, това бе още един начин да ме държи в ръцете си. А аз се оставих. Портър пое случая и се споразумяхме да не си дава зор.

Бош не каза нищо. Опитваше се да си представи сцената, която Мур току-що бе описал.

— Започва да става досадно, човече. Няма ли да се опиташ да ми сложиш белезници, да ме арестуваш, да бъдеш герой?

— Защо не можеше да го забравиш? — попита Бош.

— Кое?

— Тази къща, баща ти. Цялата история. Трябваше да оставиш миналото на мира.

— Ограбиха живота ми, приятелю. Той просто ни изрита. Майка ми… Как се забравя такова минало? Майната ти, Бош. Ти не разбираш.

Бош мълчеше. Съзнаваше обаче, че позволява това да продължава прекалено дълго. Мур овладяваше положението.

— Когато научих, че е мъртъв, нещо се случи — продължи той. — Не зная. Реших, че искам тази къща и отидох да се видя с брат си. Там беше грешката ми. Започна се от незначителни неща, ала нямаше край. Скоро след това движех нещата в Лос Анжелис вместо него. Трябваше да се отърва от бремето, а имаше само един начин.

— Това не беше правилният начин.

— Не си прави труда, Бош. Тази песен ми е позната.

Бе сигурен, че Мур разказва историята според убежденията си. За Бош обаче беше ясно, че той бе прегърнал изцяло дявола. Беше разбрал какъв е.

— Защо аз? — попита Хари.

— Защо ти ли?

— Защо ми остави папката? Ако не беше го сторил, нямаше да съм тук. Щеше да си извън опасност.

— Бош, ти беше подсигуряването ми. Нима не разбираш? Трябваше ми нещо, в случай че версията за самоубийството не мине. Предположих, че ще получиш папката и ще тръгнеш оттам. Знаех, че само при малко подвеждащи данни ще надуеш алармата. Убийство. Само дето изобщо не предполагах, че ще стигнеш толкова далеч. Мислех, че Ървинг и останалите ще те пречупят, защото няма да искат да разберат за какво става дума. Ще пожелаят просто всичко да умре заедно с мен.

— И с Портър.

— Е, да, Портър беше слаб. Пък и сега сигурно му е по-добре.

— А аз? Щях ли да се чувствам по-добре, ако Арпис ме беше улучил в хотелската стая?

— Бош, ти беше прекалено близо. Налагаше се.

Хари нямаше какво повече да каже или попита. Мур, изглежда, усещаше, че стигнаха до заключителната фаза. Той опита още веднъж.

— Бош, в това чувалче има много банкноти. Твои са.

— Не ме интересуват, Мур. Връщаме се обратно.

При тези думи Мур се изсмя.

— Наистина ли смяташ, че на някого там му пука за всичко това?

Бош не отговори.

— Управлението ли? — продължи Мур. — Как ли пък не. Не им пука. Не желаят да научат нещо подобно. Лошо е за репутацията, човече. Но виж, ти… Ти не си част от управлението, Бош. В него си, ала не си от него. Разбираш ли ме? Там е проблемът. Там… Върнеш ли ме обратно, приятелю, ще те гледат с не по-добри очи, отколкото мен, понеже ще теглиш вагона с лайна след себе си. Според мен ти си единственият, когото го е грижа за това, Бош. Наистина мисля така. Затова просто вземи парите и си върви.

— Ами жена ти? Мислиш ли, че на нея не й пука?

Това го сепна поне за няколко секунди.

— Силвия — промълви той. — Не зная. Загубих я преди много време. Не зная дали я е грижа или не. Вече и на самия мен не ми пука.

Бош се вглеждаше в него, търсейки истината.

— Много вода изтече оттогава — рече Мур. — Така че вземи парите. По-късно мога да ти изпратя още.

— Не мога да ги взема. Мисля, че го знаеш.

— Да, струва ми се, че го знам. Мисля обаче, че и ти знаеш, че не мога да се върна с теб. И какво ни остава?

Бош премести тежестта на лявата си страна и прикладът на пушката се опря в хълбока му. Последва продължително мълчание, през което той мислеше за себе си и за собствените си мотиви. Защо не му беше заповядал да извади оръжието от панталоните си и да го хвърли?