Майкъл Конъли - Завръщането на поета

Грасиела отвори книгата и започна да чете:

— „Един слънчев летен ден под голямото шапито в Ринглингвил се проведоха олимпийски игри за животните от цирка. Всички животни си взеха почивен ден от всички циркове и се състезаваха в множество различни дисциплини“.

Забелязах, че Грасиела е променила гласа си и чете с развълнувано очакване.

— „Всички животни се подредиха при таблото пред кабинета на господин Фарнсуърт, за да прочетат списъка на състезанията. Имаше надбягвания, щафета и много други. Едрите животни бяха най-близо до таблото и другите не го виждаха. Една маймунка се провря между краката на слона и се покатери по дебелокожия му хобот. Когато я видя, Били Бинг се усмихна. Имаше състезание, наречено «стометров спринт», а маймунката много я биваше в спринтирането“.

Не чух завършека на историята. Изправих се, отидох при парапета и погледнах към пристанището. Но и там не видях нищо. Мислите ми бяха прекалено заети за външния свят. Изведнъж разбрах, че Уилям Бинг, името, което Тери Маккейлъб беше написал върху корицата на папката си, всъщност е маймуна. И ми стана ясно, че историята не е приключила, ни най-малко.

По-късно същия ден Рейчъл дойде вкъщи.

Тъкмо се бях прибрал, след като подадох документите си при Киз Райдър в Паркър Сентър, и слушах телефонно съобщение от Ед Томас. Благодареше ми, че съм му спасил живота, докато всъщност му дължах извинение, че не съм го предупредил. Изпитвах угризения и си мислех да се обадя в книжарницата, когато Рейчъл почука. Поканих я и излязохме на задната тераса.

— Леле какъв изглед!

— Да, и на мен ми харесва.

Посочих наляво, където зад звукозаписното студио на „Уорнър Брадърс“ се виждаше малка част от реката.

— Ето я могъщата река Лос Анджелис.

Рейчъл се втренчи с присвити очи.

— Теснините. В момента изглеждат съвсем безобидни.

— Почиват си. При следващата буря пак ще са ужасни.

— Как си, Хари?

— Добре. По-добре. Отспах си. Изненадан съм, че още си в Лос Анджелис.

— Взех си няколко дни отпуска. Всъщност оглеждам жилища.

— Сериозно?

Обърнах се с гръб към парапета, за да я погледна.

— Съвсем сигурна съм, че след тази история ще ме отзоват от Южна Дакота. Не знам къде ще ме пратят, но ще поискам да остана в Лос Анджелис. Или поне щях да поискам, преди да видя колко струват тези жилища. В Рапид Сити плащам петстотин и петдесет месечно за хубав апартамент в безопасен квартал.

— Мога да ти намеря жилище за същия наем и тук, обаче кварталът сигурно няма да ти хареса. Пък и може да се наложи да научиш чужд език.

— Не, мерси. Работя по въпроса. Е, с какво се занимаваш?

— Току-що се връщам от Паркър Сентър. Подадох документи и се връщам в управлението.

— Тогава предполагам, че ще трябва да скъсаме. Чувала съм, че ФБР и лосанджелиската полиция не си говорят.

— Да, помежду им има стена. Обаче от време на време я вдигат. Имам приятели в Бюрото. Ако щеш, вярвай.

— Вярвам ти, Хари.

Забелязах, че пак ме нарича с малкото ми име. Зачудих се дали това означава, че с връзката ни е свършено.

— Е, кога научи за Маккейлъб? — попитах.

— Какво искаш да кажеш? Какво да науча?

— Кога разбра, че не го е убил Бакъс? Че се е самоубил.

Тя опря двете си ръце на парапета и отправи поглед към дерето — ала всъщност не гледаше нищо.

— Какви ги говориш, Хари?

— Открих кой е Уилям Бинг. Маймунката от любимата книжка на дъщеря му.

— И какво от това?

— Регистрирал се е във вегаската болница под измислено име. Имало му е нещо, Рейчъл. Нещо в тялото му.

Поставих длан върху гърдите си.

— Може би е продължавал разследването, може би не. Но е знаел, че му има нещо, и е отишъл в болницата, за да се изследва тайно. Не е искал жена му и семейството му да научат. Те са го изследвали и са му съобщили лошия резултат. Второто му сърце е вървяло по пътя на първото. Кардио… мио… там както му викат. С други думи, той е умирал. Имал нужда от ново сърце, иначе щял да умре.

Рейчъл поклати глава, като че ли бях глупак.

— Нямам представа откъде си мислиш, че знаеш всичко това, но не може…

— Виж, сигурен съм. Знам, че вече е бил изхарчил медицинската си застраховка и ако е трябвало да се нареди на опашка за ново сърце, са щели да изгубят всичко — къщата, яхтата, всичко. Всичко за ново сърце.

Замълчах и след миг продължих, тихо и спокойно:

— А той не е искал. Не е искал и семейството му да го гледа как чезне и умира, разчитайки на държавните помощи. И не му се е нравело друг да умре, за да може той да живее. Вече го е бил преживял.