И тогава над реката пак се почувствах така. Всичко се повтаря, както казват. Бях успял. Бях останал жив. Бях в безопасност. Усмихвах се, докато един пожарникар с каска ме завиваше с одеяло.
— Водим ви в болницата, за да ви прегледат — надвика воя на перките и дъжда той. — Ще пристигнем след десет минути.
После вдигна палци и аз отговорих със същия жест. Пръстите ми бяха синкавобели и треперех, само че не от студ.
— Съжалявам за приятеля ви — прибави пожарникарят.
Гледаше през стъклото в долната част на вратата, която току-що беше затворил. Надигнах се и видях Бакъс във водата. Течението плавно го носеше по очи към моста.
— Е, аз не съжалявам — отвърнах, ала не достатъчно високо, за да ме чуе.
Отпуснах се на седалката. Затворих очи и кимнах на измисления образ на моя безмълвен партньор Тери Маккейлъб, който се усмихваше и стоеше на кърмата на яхтата си.
След два дни небето се проясни и градът започна да изсъхва и да се очиства от наносите. Имаше свлачища в Малибу и Топанга. По крайбрежната магистрала бяха отворени само две платна и така щеше да остане поне няколко дни. По-ниските улици в Холивуд бяха наводнени. Една къща на Феърхолм Драйв беше отнесена на пътя и собственичката, застаряваща кинозвезда, бе останала без дом. На бурята приписваха смъртта на двама души — мъж, който необяснимо защо решил да поиграе голф в дъжда и бил улучен от мълния, и серийния убиец Робърт Бакъс. Поета беше мъртъв, съобщаваха вестниците и телевизионните станции. Трупът му бе изваден от реката при бента Сепулведа. Причина за смъртта: удавяне.
След като морето също се успокои, хванах сутрешния ферибот до Каталина, за да се срещна с Грасиела Маккейлъб. Взех под наем количка за голф и отидох в дома й. Запознах се с Реймънд, осиновеното й момче, и дъщеря й Сиело, за която ми беше разказвал Тери. При вида й ми домъчня за собствената ми дъщеря и си спомних за новата уязвимост, която скоро щеше да се появи в живота ми.
Къщата беше пълна с кашони и Грасиела ми обясни, че бурята отложила завръщането им на континента. На другия ден вещите им щели да бъдат качени на шлеп и откарани в пристанището, където ги очаквал камион. Всичко това било сложно и скъпо, но тя не съжалявала. Искала да напусне острова и спомените, които й навявал той.
Седнахме на верандата, за да поговорим, без да ни слушат децата. Оттам се разкриваше прекрасен изглед към пристанището Авалон. Не ми се вярваше, че Грасиела иска да замине. Видях „Преследваща вълна“ на кея и забелязах, че на кърмата има някой и люковете са отворени.
— Бъди ли е на яхтата?
— Да, приготвя я за плаване. От ФБР я върнаха вчера, без да предупредят. Щях да им кажа да я закарат на Кабрильо, Сега трябва да я закара Бъди.
— Какво ще прави с нея?
— Ще продължи да работи. Ще вози клиенти и ще ми плаща наем за яхтата.
Кимнах. Звучеше разумно.
— Продажбата на яхтата няма да донесе чак толкова много пари. Пък и не знам, Тери я поддържаше грижливо и не ми се струва редно да я продам на непознат.
— Разбирам.
— Знаеш ли, сигурно можеш да се върнеш с Бъди, вместо да чакаш ферибота. Ако Бъди не ти е писнал.
— Не, даже ми харесва.
Дълго седяхме в мълчание. Нямаше нужда дай обяснявам за случая. Бяхме се чули по телефона, защото исках дай разкажа за събитията, преди да стигнат до медиите, пък и вестниците и телевизията бяха предали подробностите. Нямаше за какво повече да разговаряме, обаче смятах, че трябва да я посетя лично. Всичко бе започнало от нея. И ми се струваше, че трябва да свърши пак така.
— Признателна съм ти за това, което направи — рече Грасиела. — Добре ли си?
— Да, само няколко драскотини и синини от реката. Просто си поплувах.
Усмихнах се. Единствените ми видими травми бяха драскотините по дланите и една над лявата ми вежда.
— Просто дойдох да ти пожелая успех във всичко.
Плъзгащата се врата се отвори и влезе момиченцето. Носеше книга.
— Ще ми почетеш ли, мамо?
— Виждаш, че имаме гост. Може ли след малко?
— Не, искам да ми я прочетеш сега.
Изглежда, въпросът беше на живот и смърт — детето още малко и щеше да се разплаче.
— Не се притеснявай — успокоих Грасиела. — И моята дъщеря прави така. Почетни.
— Това е любимата й книга. Тери й я четеше почти всяка вечер.
Тя сложи момиченцето в скута си и взе книгата. Видях, че е същата, която Елинор бе купила на дъщеря ни — с маймунката, която получава златен медал. Ръбовете на книжката на Сиело бяха оръфани от четене. Корицата беше скъсана на две места и залепена.
Читать дальше