Майкъл Конъли: Завръщането на поета

В последните си мигове Бакъс видя баща си. Отдавна мъртъв и изгорен, той изглеждаше жив. Със същите строги очи, както го помнеше. Държеше едната си ръка зад гърба си, сякаш криеше нещо. С другата викаше сина си да се приближи. Да се завърне у дома.

Бакъс се усмихна, после се разсмя. Водата нахлу в устата и белите му дробове. Не се паникьоса. Посрещна я с радост. Знаеше, че ще се прероди. Щеше да се завърне. Знаеше, че злото никога не може да бъде унищожено. То просто преминаваше от едно Място на друго и чакаше.

Изплувах на повърхността и си поех въздух. Завъртях се във водата, за да видя къде е Бакъс, но го нямаше. Бях се спасил от него, ала не и от течението. Бях изтощен. Ръцете ми тежаха във водата и едва ги държах на повърхността. Пак си помислих за момчето, за това колко уплашено трябва да е било, съвсем само в лапите на стихията.

Пред себе си видях ръкава на главния речен канал. Оставаха петдесетина метра и знаех, че там реката е по-широка, по-плитка и по-буйна. Бетонните стени на главния канал обаче бяха полегати и ако успеех да намаля скоростта си и да намеря опора, щях да имам възможност да се измъкна.

Реших да се приближа колкото може повече до стената, без да се блъскам в нея. И тогава видях по-близко спасение. Дървото, което бях забелязал в канала от прозореца на Търънтайн, бе на стотина метра пред мен. Сигурно беше заседнало при моста или в плитчините и сега почти го настигах.

Призовах на помощ последните си сили и заплувах по течението. Знаех, че мога да използвам дънера като лодка. Ако се наложеше, можех да плавам с него чак до Тихия океан.

Рейчъл се отдалечи от реката. Улиците я отведоха в друга посока и скоро тя я изгуби от поглед. Не можеше да се върне обратно. На арматурното табло имаше джипиес дисплей, но тя не знаеше как работи, пък и се съмняваше, че в тази буря ще успее да получи сателитна картина. Отби до тротоара и сърдито удари волана с длан. Имаше чувството, че е изоставила Хари, че ако той се удави, ще е по нейна вина.

И тогава чу хеликоптера. Той летеше ниско и бързо. Рейчъл се наведе напред, за да погледне нагоре през предното стъкло. Не видя нищо. Слезе от колата под дъжда и се огледа. Чуваше рева на двигателите, ала още не можеше да види машината.

Сигурно бяха спасителите. В това време кой друг можеше да лети? Ориентира се по звука и пак скочи в мерцедеса. Зави надясно по първата пряка и се насочи към вертолетния вой. Шофираше със спуснат прозорец, без да я е грижа, че водата се стича в купето. Цялото й внимание бе насочено към грохота на хеликоптера в далечината.

Скоро го видя. Кръжеше надясно пред нея. Продължи натам и когато стигна до Рисида Булевард, пак зави надясно. Тогава установи, че всъщност хеликоптерите са два: единият ниско, а другият — над нея. И двата бяха червени, с бели надписи отстрани. Пожарникарите.

Пред нея имаше мост и Рейчъл видя, че колите на улицата са спрели и хората изскачат под дъжда и тичат към парапета. Гледаха към реката.

Тя отби, спря насред платното и направи същото. Стигна до перилата навреме, за да види спасяването му. Вдигаха опасания с жълти ремъци Бош от един дънер, заседнал в плитчините, където реката ставаше петдесетина метра широка.

Докато го изтегляха на хеликоптера, Бош се вторачи в бушуващите вълни под себе си. Скоро дървото се освободи и течението го запремята нататък. Дънерът набра скорост и изчезна под моста. Клоните му се трошаха като съчки в подпорите.

Рейчъл откъсна поглед от Бош едва когато го качиха в кабината и вертолетът започна да се отдалечава. И тогава хората на моста се развикаха и пак замахаха към реката. Тя погледна и видя…

Друг мъж във водата. Ала за него вече нямаше избавление. Той се носеше по очи с разперени ръце и отпуснато тяло. Около шията и трупа му бяха увити червено-черни въжета. Бръснатият му череп приличаше на изгубена детска топка, подскачаща по течението.

Вторият хеликоптер следеше тялото отвисоко и чакаше да се заклещи някъде като дънера, за да го извадят. Нямаше защо да бързат.

Когато течението се ускори, за да навлезе между подпорите на моста, плавното движение на тялото се наруши и вълните го преобърнаха. Точно преди то да се скрие под моста, Рейчъл зърна лицето му. Очите на Бакъс бяха отворени и й се стори, че се взират в нея.

Преди много години, когато служех във Виетнам, бях ранен в един тунел. Извадиха ме мои другари и с хеликоптер ме закараха в базовия лагер. Спомням си, че когато вертолетът се издигна и ме понесе надалеч от опасностите, изпитах въодушевление, напълно притъпяващо болките от раната ми и изтощението.