Майкъл Конъли: Завръщането на поета

Бакъс се спотайваше в мрака. Опитваше се да потисне всички емоции и да се съсредоточи върху настоящето. И преди му се бе случвало. Да е приклещен в тъмнината. Беше останал жив, щеше да се спаси и сега. Най-важното бе да се съсредоточи върху настоящето, да извлече сила от мрака.

Чу как преследвачът му го вика. Приближаваше се. Имаше оръжие, но пък Бакъс имаше мрака. Мракът винаги беше на негова страна. Той притисна гръб към бетона и си наложи да изчезне в сенките. Щеше да е търпелив, щеше да направи хода си, когато настъпеше подходящият момент.

Отново насочих вниманието си към моста. Закрачих напред, като заобикалях колкото може по-отдалеч бетонните стълбове, без да падна в канала. Подминах първите два и пак погледнах назад към Рейчъл. Вече беше на петдесетина метра. Даваше ми някакви знаци с лявата си ръка, сякаш завърташе нещо, ала не разбирах какво означава това.

И изведнъж проумях грешката си. Бях оставил ключовете на колата. Бакъс можеше да излезе от другата страна на моста и да се добере до мерцедеса.

Затичах се с надеждата да стигна там навреме, за да стрелям по гумите. Само че бях сбъркал. Когато подминах третия бетонен стълб, Поета изведнъж скочи върху мен и силно ме удари с рамо. Политнах и се строполих върху чакъла на самия бряг на бетонния канал.

Той се опитваше да ми вземе пистолета — дърпаше го с две ръце. Моментално разбрах, че ако успее, всичко е свършено, че ще убие и мен, и Рейчъл. Не биваше да му го давам.

Бакъс заби левия си лакът в брадичката ми и усетих, че глокът ми се изплъзва. Два пъти дръпнах спусъка с надеждата да улуча някой от пръстите или дланта му. Той извика, обаче после удвои усилията си под въздействието на болката и яростта.

Кръвта му потече по ръката ми и я направи хлъзгава. Щях да изпусна пистолета. Усещах го. Той имаше надмощие над мен — а и животинска сила. Можех да се опитам да издържа още няколко секунди, докато Рейчъл стигне до нас, но тогава и тя щеше да попадне в смъртоносен капан.

Вместо това използвах единствената възможност, която ми оставаше. Забих пети в чакъла и напрегнах цялото си тяло нагоре. Раменете ми се плъзнаха по бетонния ръб. Пак забих пети и повторих упражнението. Този път успях. Бакъс, изглежда, внезапно разбра в какво положение се намира, пусна пистолета и се пресегна назад към ръба, ала вече бе късно и за него.

Свлякохме се през ръба и потънахме в черната вода.

Рейчъл ги видя да падат само от няколко метра разстояние. Извика: „Не!“, сякаш можеше да ги спре. Стигна до мястото, погледна в канала и не видя нищо. Затича се покрай водата и излезе изпод моста. Пак нищо. Потърси ги по-нататък в бушуващите вълни и зърна Бош да изплува на повърхността и да завърта глава, сякаш за да се ориентира. Бореше се с нещо под водата и Рейчъл разбра, че се мъчи да смъкне шлифера си.

Продължи да оглежда, но не забеляза голата глава на Бакъс. Отново погледна към Бош, който се отдалечаваше от нея. Той вдигна ръка и посочи. Рейчъл проследи показалеца му и видя паркирания на моста мерцедес. Чистачките се движеха — ключовете все още бяха там.

Тя се затича.

Водата беше студена, по-студена, отколкото бях предполагал. И вече бях изтощен от борбата с Бакъс. Едва се задържах на повърхността. Вълните бяха като живи и сякаш ме стискаха и теглеха надолу.

Глокът ми беше изчезнал. От Бакъс нямаше и следа. Разперих ръце и се опитах да маневрирам така, че просто да яхна бързеите, докато не си възвърна силите или Рейчъл не повика помощ.

Спомних си момчето, което преди много години бе паднало във водата. Пожарникари, ченгета, даже минувачи се опитваха да го спасят, спускаха маркучи, стълби и въжета. Ала детето се удави. Накрая всички потъват в Теснините.

Опитах се да не мисля за това. Опитах се да не се паникьосвам. Обърнах длани надолу и това като че ли ми помогна по-стабилно да се задържа на повърхността. Започнах да се успокоявам и да си мисля, че ще успея. За известно време. Всичко зависеше от това кога ще ми се притекат на помощ. Вдигнах поглед към небето. Нямаше хеликоптери. Нямаше пожарникари. Нямаше никаква помощ. Само сива пустота и проливен дъжд.

Полицейската телефонистка каза на Рейчъл да не затваря, ала тя не можеше да шофира бързо и сигурно с притиснат към ухото мобилен телефон. Затова го пусна на дясната седалка, без да прекъсва. На следващия знак стоп спря толкова рязко, че телефонът изхвърча на пода извън обсега й. Не я интересуваше. Продължи по улицата, като на всяко кръстовище гледаше наляво за следващия мост над канала. Накрая го видя, зави към него и спря мерцедеса насред платното. Изскочи навън и се втурна към парапета.