Майкъл Конъли - Завръщането на поета

Задният двор беше наводнен. Насред голямата локва имаше ръждясала люлка. Зад нея се издигаше висока два метра ограда, която отделяше двора от канала. Видях, че водата тече близо до горния край на бетонното корито и се носи в бясно течение. До вечерта щеше да прелее. По-нагоре по течението, където каналите бяха по-плитки, сигурно вече преливаше.

Отново насочих вниманието си към къщата. Отзад имаше голяма веранда. На покрива нямаше водостоци и дъждът се стичаше като завеса, толкова проливен, че скриваше всичко. Бакъс можеше да седи на люлеещ се стол на верандата и нямаше да го видя. Бугенвилиите минаваха покрай перилата на верандата. Бързо се наведох и хукнах към стъпалата. Взех ги по три наведнъж и се скрих от дъжда. Трябваше ми известно време, за да се приспособя, и тогава я видях. Бяла ратанова кушетка в дясната половина на верандата. Под одеялото се очертаваше човешко тяло — в седнало положение, обаче опряно на лявата странична облегалка. Приклекнах, приближих се и посегнах към края на одеялото, който висеше на пода. Бавно го отметнах.

Беше старец. Мъртъв най-малко от един ден. Тъкмо започваше да мирише. Очите му бяха отворени и изцъклени, кожата му имаше цвят на бяла боя в спалня на пушач. Шията му бе стегната с пластмасова лента. Чарлз Търънтайн, предположих. Освен това реших, че това е старецът на снимката, която беше направил Бакъс. Бе го убил и го беше зарязал на верандата като купчина стари вестници. Старецът нямаше нищо общо с Поета. Просто го бяха използвали за постигане на определена цел.

Вдигнах глока си и тръгнах към задния вход на къщата. Искаше ми се да предупредя Рейчъл, обаче не можех да го направя, без да издам своята, а сигурно и нейната позиция. Просто трябваше да продължа напред, все по-навътре в мрака на това място, докато не се натъкна на нея или на Бакъс.

Вратата бе заключена. Реших да заобиколя и да настигна Рейчъл отпред. Когато се обърнах обаче, погледът ми попадна върху трупа и ми хрумна нещо. Приближих се до кушетката и плъзнах длани по панталона на стареца. И бях възнаграден. Чух подрънкване на ключове.

Рейчъл се чувстваше като обкръжена. Купища книги покриваха всички стени в коридора. Тя спря с пистолет в едната ръка и фенерче в другата и погледна надясно към дневната. Още книги. По всички стени имаше лавици и всички лавици бяха натъпкани до краен предел. Книги отрупваха масите и всички хоризонтални повърхности. Някак си това придаваше на къщата призрачен вид. В този дом не цареше живот, а мрак, в който книжните червеи разяждаха думите на всички автори.

Опита се да продължи напред, без да мисли за растящите си опасения. Поколеба се дали да не се върне и да излезе, преди да са я разкрили. Ала тогава чу гласовете и разбра, че не бива да отстъпва.

— Къде е Чарлз?

— Казах да седнеш.

Думите идваха от неизвестна посока. Плющенето на дъжда навън, бушуването на реката и натрупаните навсякъде книги скриваха произхода на шумовете. Чуваше гласовете, ала не знаеше откъде идват.

Чу още звуци и гласове. Шепот, сегиз-тогиз по някоя дума, изваяна от гняв или страх.

— Мислеше си…

Тя се наведе и остави фенерчето на пода. Още не беше го включила, а сега не можеше да поеме този риск. Навлезе в още по-дълбокия мрак на коридора. Вече бе проверила в предните стаи и знаеше, че гласовете идват от вътрешността на къщата.

Коридорът водеше до фоайе, от което в три различни посоки излизаха стаи. Когато стигна там, чу гласове на двама мъже и разбра, че идват някъде отдясно.

— Напиши го!

— Не виждам нищо!

После рязко изсъскване. Дръпване на завеса от прозорец.

— Ето, сега виждаш ли? Напиши го, иначе веднага ще сложа край!

— Добре! Добре!

— Точно, както ти го диктувам. „В късна нощ — преди години…“ 3 3 „Гарванът“, прев. А. Топалов. — Б. пр.

Рейчъл знаеше какво е това. Позна думите на Едгар Алан По. И знаеше, че това е Бакъс, макар че гласът му звучеше различно. Отново използваше поезията, пресъздаваше престъплението, отнето му преди много години. Бош имаше право.

Влезе в стаята вдясно и установи, че няма никой. В средата имаше билярдна маса, изцяло покрита с книги. Разбираше какво е направил Бакъс. Беше примамил Ед Томас тук, защото човекът, който бе живял в тази къща, Чарлз Търънтайн, беше колекционер. Поета бе знаел, че Томас ще дойде за колекцията му.

Понечи да се обърне, за да излезе от стаята и да провери следващата. Ала още преди да помръдне повече усети, че в шията й опира студеното дуло на пистолет.