Майкъл Конъли - Завръщането на поета

— Не виждам никаква река. Само ограда и бетон.

— Това не е обикновена река. Всъщност, формално погледнато, изобщо не е река. Сигурно е или Алисо, или отточният канал от Браунс Каньон. Които се вливат в реката.

Зачакаха. Томас не продължаваше.

— Преди реката е преливала в такива бури. Затова се опитват да я овладеят. На някой му е хрумнала идеята да я затвори в камък и бетон. Направили го и оттогава домовете на всички са в безопасност.

— На това му се вика прогрес.

Бош кимна и отново стисна волана с две ръце.

— Потегля.

Томас зави наляво и когато колата му се скри от погледа Бош го последва. Фордът продължи на север към Сатикой, зави надясно и мина по един мост над канала. Докато го следваха, Рейчъл погледна надолу към буйните води.

Фордът продължи на юг по Мейсън и се върна обратно към Валерио. Сега обаче беше от отсрещната страна на бетонния канал.

— От тая страна улицата пак ще е задънена — рече Бош и подмина Валерио. Рейчъл се втренчи през дъжда и видя, че Томас спира на отбивната пред голяма двуетажна къща, една от петте на задънената улица.

— Спря на отбивката — съобщи тя. — Там е. Господи, това е къщата!

— Каква къща?

— Онази от снимката в караваната. Бакъс е бил толкова сигурен в себе си, че ни е оставил снимка!

Бош спря до тротоара. От къщите на Валерио не можеха ги видят. Рейчъл се обърна и огледа прозорците. Всички сгради наоколо бяха тъмни.

— Сигурно е спрял токът.

— Под седалката ти има фенерче. Вземи го. Тя се наведе и го вдигна.

— Ами ти?

— Не се бой за мен. Да вървим.

Рейчъл понечи да отвори вратата, но после го погледна. Искаше да каже нещо, ала се колебаеше.

— Какво има? — попита той. — Да се пазя ли? Не се тревоги, ще се пазя.

— Всъщност, да, пази се. Но исках да ти кажа, че нося втори пистолет в чантата си. Искаш ли…

— Благодаря ти, Рейчъл, обаче тоя път си взех моя.

Тя кимна.

— Трябваше да се сетя. Как мислиш, да повикаме ли подкрепление?

— Повикай, ако искаш. Но няма да ги чакам.

Слязох от мерцедеса и студеният дъжд заплющя по лицето ми. Вдигнах яката на сакото си и се запътих към Валерио. Рейчъл ме настигна и закрачи до мен, без да каже дума. Когато стигнахме до ъгъла, се скрихме зад оградата на най-близката къща и предпазливо погледнахме към задънената улица и тъмната сграда, пред която беше паркирал Ед Томас. От самия него нямаше и следа. Всички предни прозорци на къщата бяха тъмни. Въпреки сивотата обаче виждах, че Рейчъл има право. Това бе къщата от снимката, която ни беше оставил Бакъс.

Чувах реката, но не я виждах. Тя оставаше скрита зад къщите. Яростната й мощ обаче бе почти осезаема, макар и отдалече. При такива бури водите от целия град се оттичаха по гладките бетонни повърхности, минаваха през Долината и около планините до центъра и оттам — на запад към океана.

През по-голямата част от годината това беше само ручей. Ала дъждовната буря събуждаше змията и й даваше сили. Тя се превръщаше във водосточен канал, милиони и милиони литри, блъскащи се в дебелите каменни стени, тонове вода, кипящи и напъващи да прелеят, движещи се с ужасна сила и ускорение. Спомнях си, че като малък бях видял едно момче да пада във водата. Не го познавах. Бях чувал за него. Четири десетилетия по-късно не бях забравил името му. Бил Кинси си играеше край реката. Подхлъзна се и след миг изчезна. Намериха тялото му в един виадукт на двайсет километра оттам.

Майка ми отрано бе започнала да ме учи, че когато вали…

— Пази се от теснините.

— Моля? — прошепна Рейчъл.

— Мислех за реката. Затворена между тия стени. Като малки й викахме Теснините. Когато вали така, водата се движи бързо. Убийствено бързо. Когато вали, трябва да стоиш надалеч от Теснините.

— Но сега отиваме при къщата.

— Въпреки това, Рейчъл. Внимавай. Стой далеч от Теснините.

Тя ме погледна. Явно разбираше какво имам предвид.

— Добре, Бош.

— Какво ще кажеш ти да поемеш предната страна, а аз задната?

— Добре.

— Бъди готова за всичко.

— И ти.

Намирахме се на три къщи от целта. Тръгнахме бързо покрай стената на първия имот и после прекосихме отбивката на втория. Накрая стигнахме до сградата, пред която беше паркиран фордът на Томас. Рейчъл за последен път ми кимна. Разделихме се и едновременно извадихме пистолетите си. Тя тръгна да влезе отпред, а аз поех надолу по отбивката, за да заобиколя отзад. Здрачът, плисъкът на дъжда и ревът на канала ми осигуряваха прикритие. От двете страни на отбивката растяха ниски бугенвилии — от доста време не бяха подкастряни. Прозорците на къщата обаче бяха тъмни. Някой можеше да стои зад стъклата и незабелязано да ме наблюдава.