Майкъл Конъли - Завръщането на поета

Томас подмина изхода за шосе 5 и продължи към шосе 405. Там щеше да завие на север и да влезе през прохода Сепулведа в Долината. Канога Парк се намираше от западната страна. При това време ставаше въпрос най-малко за един час път. Ако имахме късмет.

— Не го изпускай, Бош — тихо каза Рейчъл.

Знаех какво иска да каже. Че има предчувствие. Че сме на вярна следа. Че според нея Ед Томас може би ни води при Поета. Кимнах, защото и аз смятах така, почти го усещах като вибриране в гърдите си. Знаех, без наистина да го знам, че наближаваме.

— Не се бой — отвърнах. — Няма.

Дъждът действаше на Рейчъл потискащо. По-точно неумолимостта му. Той не преставаше, не спираше нито за миг. Просто се лееше и плющеше по предното стъкло в непрекъснат порой, който надвиваше чистачките. Всичко изглеждаше размито. Отстрани на шосето бяха спрели коли. Мълния разцепи небето на запад, някъде над океана. Подминаваха катастрофа след катастрофа и всичко това я правеше още по-нервна. Ако катастрофираха и изпуснеха Томас, щяха да носят огромна вина за случилото се с него.

Боеше се, че ако откъсне поглед от червените задни светлини на форда, ще го изгубят в морето от червена неяснота. Бош сякаш прочете мислите й и каза:

— Спокойно. Няма да го изпусна. Пък и вече знаем къде отива.

— Не, не знаем. Знаем само къде живее Търънтайн. Това не означава, че книгите са там. Шест хиляди книги! Кой държи шест хиляди книги в дома си? Сигурно ги е дал някъде на склад.

Бош здраво стисна волана и увеличи скоростта с няколко километра, за да се приближи към Томас.

— Не се сети за това, нали?

— Да, не се сетих.

— Така че не го изпускай.

— Казах ти — няма.

— Знам. Просто се чувствам по-добре, като те предупреждавам.

Тя посочи навън.

— Често ли е така?

— Почти никога — отвърна Бош. — По новините съобщиха, че такава буря имало преди сто години. Сякаш нещо се е объркало или повредило. Каньоните в Малибу сигурно са наводнени. Свлачища в Палисейдс. И предполагам, че реката е преляла. Миналата година имаше пожари. Тая година може да е дъждът. Винаги има ту едно, ту друго. Все едно постоянно трябва да се подлагаш на някакво изпитание.

Той включи радиото, за да чуе метеорологичната прогноза. Рейчъл обаче моментално се пресегна, изключи го и посочи напред.

— Съсредоточи се върху форда! Не ме интересува времето.

— Добре.

— Приближи се. Даже да се лепнеш плътно зад него. В това време няма да те забележи.

— Ако се приближа плътно зад него, може да го блъсна. Тогава какво ще му кажем?

— Просто не…

— Да не го изпускам. Да, знам.

През следващия половин час пътуваха в мълчание. Шосето се издигна и прекоси планините. На върха Рейчъл видя голяма каменна постройка. Приличаше на някакъв постмодернистки замък в сиво и Бош й каза, че това е музеят Гети.

Докато се спускаха в Долината, Рейчъл забеляза, че мигачът на Томас е включен. Бош се престрои на три коли от него.

— Ще завие по сто и първо. Почти стигнахме.

— Канога Парк ли имаш предвид?

— Да. Той ще завие на запад и после пак на север по градските улици.

Бош отново се умълча и се съсредоточи върху шофирането. След още петнайсет минути Томас даде мигач и зави на север по Десото Авеню. Бош и Уолинг го последваха по изходната рампа, но този път без прикритието на другите автомобили.

На Десото фордът веднага отби до тротоара в район, забранен за паркиране, и Бош трябваше да го подмине, иначе щеше да се издаде.

— Мисля, че разглежда картата или някакви указания — предположи Рейчъл. — Лампичката му е включена и е навел глава.

— Добре.

Бош влезе в първата срещната бензиностанция, обиколи колонките и се върна на улицата. Спря за миг преди да излезе и се вторачи във форда. Зачака. След половин минута Томас отново потегли. Бош вдигна мобифона до лявото си ухо, за да скрие лицето си в случай, че Томас го погледне, пусна една кола пред себе си и го последва.

— Трябва да е наблизо — отбеляза Рейчъл.

— Да.

Ала Томас продължи още няколко преки, преди да завие надясно. Бош намали скоростта, преди да направи същото.

— Валерио — каза Рейчъл: бе видяла табела. — Тук е. Бош зави и тя видя стоповете на Томас. Беше спрял насред платното на три преки пред тях. Улицата бе задънена.

Бош побърза да спре зад един паркиран автомобил.

— Лампичката вътре свети — каза Рейчъл. — Струва ми се, че пак разглежда картата.

— Реката — каза Бош.

— Моля?

— Казах ти. Валерио прекосява цялата Долина. Както и реката. Сигурно търси път, за да я заобиколи. Реката пресича всички тия улици. Той сигурно трябва да стигне до Валерио от другата страна.