Майкъл Конъли - Завръщането на поета

Кимнах. Имаше право. Намерих място в другия край на паркинга. Обаче не се заблуждавах. В дъждовния уикенд нямаше много коли и привличахме вниманието. Започвах да си мисля, че сме като камерите на Ед Томас. Само за отблъскване на евентуални нападатели. Бакъс може да ни беше видял и това да му бе попречило да изпълни плана си. Засега.

— Клиент — съобщи Рейчъл.

Към книжарницата се приближаваше жена. Стори ми се позната и изведнъж си я спомних — от Спортната хижа.

— Това е съпругата му. Веднъж съм я виждал. Май се казва Пат.

— Дали му носи обяда, как мислиш?

— Възможно е. Или и тя работи в книжарницата. Известно време наблюдавахме входа, обаче нямаше нито следа от Томас и жена му. Обезпокоих се, извадих мобифона си и се обадих в книжарницата с надеждата, че звънът ще ги привлече към щанда, където се намираше телефонът.

Само че отговори женски глас и въпреки това около щанда не се мяркаше никой. Побързах да затворя.

— Сигурно има телефон в склада.

— Кой ти вдигна?

— Жена му.

— Да ида ли да проверя?

— Не. Ако Бакъс наблюдава, ще те познае. Не бива да те вижда.

— Добре, тогава какво?

— Нищо. Сигурно обядват на масата, която видях в задната стая. Имай търпение.

— Нямам търпение. Не обичам да седя със скръстени ръце…

Замълча, защото видяхме Ед Томас да излиза от книжарницата. Беше с шлифер, чадър и куфарче. Качи се в колата, с която сутринта го бяхме видели да пристига, зелен форд „Иксплорър“. През витрината забелязах, че жена му сяда зад щанда.

— Ето го — казах.

— Къде отива?

— Може би да донесе обяд.

— Не и с куфарчето. Ще го проследим, нали?

— Да.

Фордът на Томас излезе от паркинга, насочи се към изхода и зави надясно по Тъстин Булевард. След като се вля в трафика, го последвах в дъжда. Извадих мобифона си и набрах номера на книжарницата. Отговори жената на Ед Томас.

— Здрасти, там ли е Ед?

— Не, няма го. Какво обичате?

— Пат, ти ли си?

— Да, кой се обажда?

— Бил Гилбърт. Преди години се запознахме в Спортната хижа. Аз съм бивш колега на Ед от управлението. Имам път насам и реших да се отбия в книжарницата. Той ще дойде ли?

— Не знам. Отиде да прави оценка и може да се забави до довечера заради дъжда и голямото разстояние.

— Оценка ли? Каква оценка?

— На книжна колекция. Някой иска да продаде книгите си и Ед отиде да види колко струват. Това е чак в долината Сан Фернандо и доколкото разбрах, колекцията е голяма. Ед ме предупреди, че може да се наложи довечера аз да затворя книжарницата.

— Да не е пак колекцията на Родуей? Миналия път, когато се чухме, Ед ми спомена за нея.

— Не, тя е разпродадена почти изцяло. Клиентът се казва Чарлз Търънтайн и има над шест хиляди книги.

— Леле, наистина са много!

— Той е известен колекционер, но предполагам, че му трябват пари, защото е казал на Ед, че иска да продаде всичко.

— Странно. Цял живот ги колекционира и после ги продава наведнъж.

— Случва се.

— Е, Пат, ще те оставя да си вършиш работата. И ще хвана Ед следващия път. Предай му много поздрави.

— Би ли повторил името си?

— Том Гилбърт. Засега чао.

Затворих.

— В началото на разговора беше Бил Гилбърт.

— Ха така!

Предадох разговора на Рейчъл. После се обадих на местните телефонни услуги, обаче нямаше абонат Чарлз Търънтайн. Попитах Рейчъл дали има връзка в лосанджелиското оперативно бюро, за да вземем адреса и може би номера на Търънтайн.

— Ти не можеш ли да се обадиш на някого в полицейското управление?

— В момента съм изхарчил всички услуги, които ми дължаха. Освен това съм външен човек. За разлика от теб.

— Не съм сигурна.

Тя извади мобифона си и започна да върти номера, докато аз се съсредоточих върху задните светлини на форда на Томас, който се движеше само на петдесетина метра пред мен по шосе 22. Знаех, че Ед може да мине по няколко пътя. Можеше да завие на север по шосе 5 и да прекоси центъра на Лос Анджелис или да продължи по шосе 405. И двата пътя водеха в Долината.

След пет минути Рейчъл получи информацията, която беше поискала.

— Той живее на Валерио Стрийт в Канога Парк. Знаеш ли къде е това?

— Знам къде е Канога Парк. Валерио прекосява цялата Долина в посока изток — запад. Научи ли телефонния номер?

Без да отговори, тя въведе номера в мобифона си, вдигна го до ухото си и зачака. След трийсет секунди затвори.

— Не отговаря. Включи се телефонен секретар.

Замислихме се за това и известно време пътувахме в мълчание.