Майкъл Конъли - Завръщането на поета

Не се виждаше нито Бош, нито Бакъс. Помисли си, че може да ги е изпреварила. Тичешком прекоси платното, с което си навлече гневен вой на автомобилен клаксон, но без да му обръща внимание, се надвеси над отсрещния парапет.

Дълго се взира в бурната вода и накрая видя Бош. Главата му бе на повърхността, лицето му — вдигнато към небето. Обзе я паника. Дали беше жив? Или се бе удавил и просто го носеше течението? Ала само миг след като страхът я сграбчи в ноктите си, Бош отметна глава, както често правят плувците, защото в очите им влизат кичури коса и вода. Беше жив и на стотина метра от моста. Рейчъл виждаше, че се мъчи да промени позата си. Знаеше какво прави — щеше да се опита да се хване за една от подпорите на моста. Ако успееше да се задържи, можеха да го спасят.

Рейчъл се затича към колата, отвори багажника и потърси нещо, с което да му помогне. Освен сака й нямаше почти нищо друго. Тя го измъкна, хвърли го на земята и вдигна подвижното дъно. Някой зад мерцедеса наду клаксон. Рейчъл изобщо не се обърна, за да погледне.

Толкова силно се блъснах в средния стълб на моста, че едва не останах без дъх и ми се стори, че съм си счупил поне четири-пет ребра. Обаче се хванах и се задържах. Знаех, че това е моят шанс. Вкопчих се в стълба с всички сили, които ми бяха останали.

Водата имаше лапи. Усещах, че ме теглят. Хиляди лапи ме дърпаха, сграбчваха ме, мъчеха се да ме завлекат в тъмното течение. Водата се надигна към лицето ми. Обгърнал стълба с ръце, се опитах да се изкатеря по хлъзгавия бетон, но след всеки няколко сантиметра лапите пак ме сграбчваха и ме дърпаха надолу. Скоро установих, че е най-добре просто да се държа. И да чакам.

Докато се притисках към бетона, се замислих за дъщеря си. Представих си, че ми казва да се държа, да успея заради нея. Каза ми, че където и да съм и каквото и да правя, тя се нуждае от мен. Знаех, че това е илюзия, обаче намерих утеха в нея. Намерих сили да се държа.

Под дъното имаше инструменти и резервна гума, нищо, което дай свърши работа. През отворите на колелото обаче видя черно-червени въжета. Въжета за теглене.

Провря пръсти през отворите и задърпа колелото. Беше голямо, тежко и неудобно за хващане, но Рейчъл не се отказа. Извади го и просто го пусна на пътя. Грабна въжетата и отново прекоси пътя, като принуди един шофьор да удари спирачки. Колата му поднесе.

Когато стигна до парапета, погледна надолу. Отначало не забеляза Бош. После го видя, вкопчен в бетонния стълб — водата го шибаше и се опитваше да го отнесе. Дланите и пръстите му бяха издрани и окървавени. Той погледна нагоре към нея и й се стори, че на лицето му за миг плъзва усмивка, все едно й казваше, че всичко ще е наред.

Без да има представа как точно ще го спаси, Рейчъл спусна единия край на въжетата през ръба. Бяха прекалено къси.

— Мамка му!

Разбираше, че ще трябва да прескочи парапета. Покрай моста минаваше отходна тръба. Ако успееше да стъпи върху нея, щеше да спусне въжетата с още метър и половина надолу. Това навярно щеше да е достатъчно.

— Какво става, госпожо?

Рейчъл се обърна. Зад нея стоеше мъж с чадър.

— В реката има човек! Обадете се в полицията. Имате ли мобифон? Обадете се в полицията!

Мъжът понечи да извади мобилен телефон от джоба на сакото си. Рейчъл се обърна към парапета и го прескочи.

Това щеше да е по-лесната част. Спускането върху тръбата беше рискована маневра. Тя преметна въжетата на шията си и бавно стъпи с единия си крак върху тръбата, после и с другия. После я възседна като кон.

Сега вече въжето щеше да стигне до Бош. Тя започна да го спуска надолу и той вдигна ръка, ала тъкмо когато щеше да го хване, във водата се появи цветно петно и Бош бе пометен от нещо, което го отнесе от бетонния стълб. Рейчъл мигновено разбра, че това е Бакъс, жив или мъртъв.

Бош не изпусна въжето, но тежестта му, в комбинация с теглото на Поета и силата на течението, я победиха. Нейният край се изплъзна от пръстите й, падна във водата и потъна.

— Идват! Идват!

Рейчъл погледна нагоре към мъжа с чадъра, който викаше от парапета.

— Късно е — промълви тя. — С него е свършено.

Бях изтощен, обаче Бакъс беше още по-слаб. Бе успял да ме откопчи от моста, защото не го бях видял и ме беше блъснал с цялата си тежест. Но сега се бе вкопчил в мен като удавник и просто полагаше всички усилия да се задържи.

Премятахме се във водата, теглени към дъното. Отворих очи, ала водата беше прекалено мътна. Силно го ударих в бетонното дъно и се плъзнах зад него. Няколко пъти увих въжето, което продължавах да стискам, около шията му и той ме пусна и вдигна ръце към гърлото си. Дробовете ми се пръскаха. Имах нужда от въздух. Отблъснах се от него, за да изплувам на повърхността. Когато се откъснахме един от друг, Бакъс за последен път посегна към глезените ми, обаче аз го изритах и му се изплъзнах.