Майкъл Конъли - Рисковете на професията

Пиърс кимна.

— Ще скрият „Протей“. Няма да го лицензират. Формулата няма да види бял свят.

— Знаеш ли, че фармацевтичната промишленост изобретява, изследва и проверява стотици нови лекарства за всеки, който излезе на пазара, след като Агенцията по лекарствата и хранителните продукти му даде лиценз? Разбираш ли какъв е залогът? Това е огромна машина, Хенри, и има енергия и насъбрана инерция. Не можеш да я спреш. Няма да ти позволят.

Двамата се умълчаха.

— Ще дойдат и ще ми вземат „Протей“.

— Ще ти платят. Щедро. Всъщност предложението вече е на масата.

Пиърс скочи от стола. Спокойствието му се изпари.

— Да не би да искаш да кажеш, че Морис Годард стои в дъното на всичко това?

— Годард е само пратеникът. Фасадата. Утре ще ти се обади и ти ще сключиш сделката с него. Ще му дадеш „Протей“. Не е необходимо да знам кой стои зад него. И на теб не ти трябва да знаеш.

— Той ще ми вземе „Протей“ и после ще задържи десет процента от компанията и ще бъде председател на съвета ми.

— Сигурно искат да се уверят, че няма да се занимаваш с медицинските приложения. Освен това знаят къде да влагат инвестициите си. Знаят, че си водач в тази област.

Хенри се усмихна, сякаш му даваха награда, и се замисли за Годард и нещата, които бе казал по време на празненството. За дъщеря си. За бъдещето. Запита се дали всичко това е лъжа. Част от играта.

— Какво ще стане, ако откажа? Ако регистрирам патента и им кажа да си го начукат?

— Няма да имаш възможност да го регистрираш, нито да работиш повече в тази лаборатория.

— Какво ще направят? Ще ме убият ли?

— Ако трябва, да. Но едва ли ще се наложи. Знаеш какво става. Ченгетата дишат във врата ти.

— Лили Куинлан.

Зелър кимна.

— Хубавата Лили. Пропуснаха само едно. Намерят ли я, свършено е с теб. Направи, каквото ти казвам, и всичко ще се оправи. Гарантирам.

— Знаеш, че не съм го извършил.

— Няма значение. Намерят ли трупа, всички улики ще водят към теб.

— Лили е мъртва, така ли?

Коуди кимна.

— О, да. Мъртва е.

В гласа му прозвуча ирония. Пиърс наведе глава, подпря лакти на коленете си и се хвана за главата.

— И всичко заради мен. Заради „Протей“.

Седя неподвижно дълго време. Знаеше, че ако Зелър допусне грешка, това ще бъде сега.

— Всъщност…

Хенри вдигна глава.

— Какво?

— Искам да ти кажа да не се укоряваш за това… Може да се каже, че обстоятелствата изискваха Лили да се вмести в плана.

— Не разбирам. Какво имаш предвид?

— Лили щеше да умре независимо дали ти беше замесен в тази история, или не. Използвахме всички налични ресурси, за да осъществим сделката.

Пиърс стана и се приближи до него.

— Негодник. Знаел си всичко. Ти я уби, нали? Очистил си я и си нагласил нещата така, че да ми припишеш убийството.

Коуди само повдигна очи към него. На лицето му бе изписано странно изражение. Промяната беше едва забележима, но Пиърс я видя. Несъвместима смесица от гордост, неудобство и самопрезрение.

— Познавах Лили, откакто дойде в Лос Анжелис. Може да се каже, че тя беше част от пакета с компенсации за работата, която свърших по „Ел Ей Дарлингс“. Между другото, не ме обиждай, че работя за Уенц. Той работи за мен. Както и останалите.

Хенри кимна. Трябваше да се досети. Зелър продължи, без да го подканват.

— Лили беше страхотно гадже. Но научи твърде много за мен. Никой не иска да знаят тайните му. Затова я включих в задачата, която имах. Наричаме я „Планът Протей“.

Погледът на Коуди стана унесен, сякаш гледаше филм и го харесваше. Той и Лили, може би последната им среща.

— Ти я уби, нали? — тихо повтори Пиърс. — И си решил, ако се наложи, да припишеш убийството й на мен.

Зелър не отговори. Хенри се вторачи изпитателно в лицето му и видя, че той иска да говори и да му разкаже всяка подробност на гениалния си план. Това беше характерно за този тип хора. Но разумът му нашепваше да не го прави и да остане в безопасност.

— Както и да е, Лили ми свърши работа. Няма да призная нищо повече.

— Не е и необходимо. Току-що направи самопризнания.

Това не беше гласът на Пиърс. Двамата се обърнаха и видяха детектив Робърт Ренър: бе застанал на прага на лабораторията и държеше пистолет.

— Кой си ти, да ти го начукам? — попита Зелър, смъкна крака от бюрото и стана.

— Полицейски служител от Лос Анжелис — отговори Ренър и тръгна към него. — Като начало, арестуван си за убийство. После ще мислим за останалото.

Извади белезници, прибра оръжието си в кобура, изви ръцете на Зелър зад гърба му и започна да му ги слага. Работеше професионално и опитно, като човек, който го е правил хиляди пъти. Докато действаше, блъсна лицето на Зелър в стоманения корпус на микроскопа.