Майкъл Конъли - Рисковете на професията

— Каза, че веднъж, когато сте обикаляли с втория ти баща, си я намерил. Тя спяла в изоставен хотел заедно с други хлапета, избягали от домовете си. Намерил си я и си щял да я спасиш, да я измъкнеш оттам и да я заведеш вкъщи, но Изабел те убедила да не го правиш и да не казваш на баща ви. Разказала ти е какво е направил с нея. Изнасилил я. И затова избягала. Убедила те, че й е по-добре на улицата, отколкото вкъщи с него.

Хенри затвори очи. Спомняше си това много добре.

— Оставил си я там и си излъгал баща ви. Казал си му, че не си я намерил. После цяла година си ходил да я търсиш. Но всъщност си я отбягвал.

Пиърс си спомни какъв беше планът му — когато порасне, да я намери и да я спаси. Но Изабел бе убита. И той така и не забрави, че щеше да е жива, ако не я бе послушал и не й бе повярвал.

— След онази нощ никога повече не спомена за това — продължи Зелър. — Но аз го запомних.

Пиърс предвиждаше спречкването с втория си баща. И това стана години по-късно. Ръцете му бяха вързани. Той не можеше да каже на майка си какво знае, защото ако го разкриеше, щеше да признае за съучастничеството си в смъртта на Изабел. Беше я намерил, но я бе пуснал и бе излъгал.

Но накрая бремето стана непоносимо. Скандалът избухна в кухнята, където обикновено ставаха всички караници в къщата. Отричане, заплахи, контраобвинения. Майка му не повярва и по този начин предаде и дъщеря си. Оттогава Пиърс не й говореше.

Той отвори очи и се върна в кошмарната реалност.

— Запомнил си го и си го запазил за подходящия момент.

— Не. Става дума за друго.

— За успешно проникване в системата. Сложи ли на стената си моя снимка с емблемата на „Амедео“?

— Не е така, Ханк.

— Не ме наричай „Ханк“. Вторият ми баща ми казваше така.

— Както искаш, Хенри.

— Е, какъв е сценарият? Предполагам, че трябва да предадеш формулата, за да изпълниш своята част от сделката. Кой ще я получи?

Зелър го погледна. В очите му се четеше предизвикателство и непокорство.

— Не знам защо играем тази игра. Стените ще се срутят върху теб, а ти дори няма да разбереш.

— Какви стени? За Лили Куинлан ли говориш?

— Да. Скоро с теб ще се свържат едни хора. Ще сключиш сделка с тях и всичко ще свърши. Не сключиш ли сделката, Господ да ти е на помощ. Всичко ще се срути върху теб като цял тон тухли. Затова те съветвам да сключиш сделката и да си заминеш жив, доволен и богат.

— Каква е сделката?

— Елементарна. Ще се откажеш от „Протей“. Ще дадеш патента. Ще продължиш да създаваш молекулната си памет и компютри и ще спечелиш много пари. Само няма да се занимаваш с биологичните приложения.

Пиърс кимна. Нещата се изясниха. Фармацевтичната промишленост. „Протей“ застрашаваше някой от другите клиенти на Зелър.

— Шегуваш се — каза той. — „Протей“ е само началото. Остават ни минимум десет години до някакво практическо приложение.

— Да, десет години. Но преди появата на „Протей“ бяха петнайсет. Формулата ще насърчи научноизследователската работа. Това си написал в едно от писмата си по електронната поща. Няма значение колко години остават. Ти си заплаха за голям индустриален комплекс. — Коуди възмутено поклати глава. — Вие учените мислите, че шибаният свят е морско свинче и можете да правите откритията си и да променяте каквото искате и всички ще са доволни. Има световен ред и ако мислиш, че индустриалните гиганти ще позволят на дребна мравка като теб да ги постави на колене, жестоко се лъжеш. Помагам ти, като правя това, Айнщайн. Разбираш ли? Не можеш да очакваш производителите на полупроводници да седят със скръстени ръце, а ти да режеш клона под тях.

Хенри едва не се изсмя.

— Благодаря ти, че ми изясни нещата за света, Коуди.

— Моля.

— И какво получаваш за този велик жест?

— Аз ли? Пари. Много.

Хенри кимна. Пари. Крайната мотивация. Крайният начин да си уредиш сметките.

— Какво ще стане след като сключа сделката?

Зелър се замисли.

— Спомняш ли си онзи виц за изобретателя, който измислил гума, която не се износва? Провървяло му. Опитвал се да изобрети едно, а излязло друго.

— И я продал на компания за автомобилни гуми, за да има светът гуми, които не се износват.

— Да, точно така. Името на компанията е различно, в зависимост от това кой разказва историята. Но краят винаги е един и същ. Компанията за автомобилни гуми взела формулата и я прибрала в сейф.

— Но така и не произвели гумите.

— Да. Защото ако го направели, вече нямало да произвеждат гуми, нали? Планираното излизане от употреба върти света, Айнщайн. Но откъде знаеш, че тази история е виц, а не действителност?