Майкъл Конъли - Рисковете на професията

Зелър издърпа клавиатурата и напечата команди, за да изключи програмата, после изтри файла.

— Може да бъде възстановен — каза Пиърс. — Знаеш го.

— Затова ще взема твърдия диск.

Коуди приклекна пред процесора, завъртя го, извади сгъваем нож от джоба си и започна да отвинтва кутията на компютъра.

Но после спря. Бе забелязал телефонната линия, включена отзад на компютъра. Издърпа кабела.

— Това не е характерно за параноик като теб, Хенри. Защо си включил телефонна линия към компютъра?

— Защото предавах разговора по интернет. Исках файлът, който току-що изтри, да бъде изпратен някъде, докато говорим. Ти препоръча тази програма, не си ли спомняш? Всеки глас получава код за разпознаване. Създадох файл за теб. Все едно записваш на касетофон. Ако се наложи, ще мога да сравня гласа ти с думите, които каза.

Коуди замахна и заби ножа в бюрото. После бръкна в джоба си и извади сребрист клетъчен телефон.

— Знам, че нямаш компютър вкъщи, Хенри. Твърде голям параноик си. Затова предполагам, че си го изпратил на Ники. Ще накарам някой да отиде при нея и да вземе и нейния твърд диск, ако нямаш нищо против.

Пиърс за миг се уплаши, но бързо се успокои. Заплахата към Никол не беше съвсем неочаквана. Но истината беше, че телефонният кабел бе част от играта. Файлът с думите на Зелър не бе изпратен никъде.

Никой не отговори на обаждането на Коуди. Той свали телефона от ухото си и го погледна така, сякаш го бе предал.

— Проклет телефон.

— Забрави ли, че стените са облицовани с мед? Никакъв звук не може да влезе, нито да излезе.

— Чудесно. Тогава ще стоя при теб.

Коуди отново набра комбинацията на вратата и излезе в тесния коридор. Щом вратата се затвори, Пиърс се приближи до компютърната станция, взе ножа и сряза кабела на телефонната линия.

После остави ножа и кабела на бюрото. В същия миг Зелър се върна. В едната си ръка държеше кодираната карта, а в другата — клетъчния си телефон.

— Съжалявам — каза Пиърс. — Накарах ги да ти дадат карта, с която можеш да влезеш, но не можеш да излезеш.

Коуди кимна и видя срязания кабел на бюрото.

— А това беше единствената телефонна линия в лабораторията — рече той.

— Точно така.

Зелър хвърли картата към Хенри. Тя го удари в гърдите и падна на пода.

— Къде е картата ти?

— Оставих я в колата. Помолих пазача да ме доведе тук. Не можем да излезем, Коуди. Няма телефони, нито камери и никой няма да дойде. През следващите пет-шест часа ще бъдем сами. Затова се настани удобно и ми разкажи всичко.

Коуди Зелър гледаше лабораторията, тавана, бюрата и илюстрациите от книгите на доктор Зюс на стената, но не и Пиърс. Изведнъж му хрумна нещо и той се заоглежда.

Хенри знаеше какво е намислил.

— Да. Има противопожарна аларма. Но системата е директно свързана с полицията. Задействаш ли я, ченгетата ще довтасат. Искаш ли да дойдат? И да им обясниш всичко?

— Не ми пука. Ти ще им обясниш.

Коуди отиде до червения авариен шалтер до вратата на електрическата лаборатория и без да се колебае, го дръпна, после се обърна към Пиърс. На лицето му играеше хитра усмивка.

Но не се случи нищо и усмивката му помръкна. Той погледна въпросително Хенри, който кимна, сякаш искаше да каже: „Да, изключих системата.“

Отчаян от неуспеха си, Зелър тежко се отпусна на един стол. Затвори очи, скръсти ръце на гърдите си и сложи крака на масата, на няколко сантиметра от сканиращия електронен микроскоп на стойност двеста и петдесет хиляди долара.

Хенри зачака. Разполагаше с цяла нощ. Зелър го бе надиграл майсторски. Но сега беше време да разменят ролите си. Преди петнайсет години, когато бяха заловили Обречените, полицаите ги бяха разделили и търпеливо чакаха. Ченгетата не знаеха нищо. Коуди не издържа и им разказа всичко. Не от страх или защото се пречупи, а защото искаше да говори и изпитваше потребност да обясни колко е гениален.

Пиърс разчиташе на тази потребност.

Минаха пет минути. Най-после Зелър проговори, без да променя позата си. Очите му бяха затворени.

— Беше когато се върна от погребението — каза той.

Хенри продължи да чака, но накрая реши да прибегне до директния подход.

— За какво говориш? Чие погребение?

— На сестра ти. Ти се върна в Пало Алто и не искаше да говориш за това. Пазеше го в себе си. И после една вечер разказа всичко. Напихме се. Имах малко марихуана, останала от коледната ваканция в Мауи. Пушихме и ти не спираше да говориш.

Пиърс не си спомняше това. Разбира се, помнеше, че след смъртта на Изабел пиеше много и взимаше наркотици. Но не си спомняше да е разказвал за Изабел на Коуди или на някой друг.