Майкъл Конъли - Рисковете на професията

Той погледна кутията с пицата, спомни си за онова, което бе видял във фризера, и кимна.

— Ченгетата мислят, че съм го направил аз. Опитват се да ме натопят.

— Детективът, с когото разговарях?

— Да. Ренър.

— Ще му кажа, че просто се опитваш да я намериш и да се увериш, че не й се е случило нещо лошо.

— Благодаря. Но няма да помогне. Ренър твърди, че това е част от плана ми. Използвал съм теб и други хора и съм извикал ченгетата, за да си осигуря прикритие. Убиецът често се преструвал на добрия самарянин.

Луси мълчеше. Пиърс зачете заглавията в някакъв стар брой на „Нашънъл Инкуайърър“, оставен на масата, и осъзна, че е загубил връзка със света. Не му беше познато нито едно име или снимка на известна личност.

— Мога да му кажа, че аз съм те завела до апартамента на Лили — тихо каза Луси.

Той я погледна.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Но се кълна, не знаех, че те е натопил, Хенри.

— Кой?

— Били.

— Какво ти каза да направиш?

— Щял да се обади на някой си Хенри Пиърс и аз трябваше да си уредя среща с теб и да те заведа в апартамента на Лили. Да съм го направела така, че идеята да изглежда твоя. Само това трябваше да направя. Не знам нищо повече.

— Разбирам. Не ти се сърдя, Луси. Трябвало е да направиш, каквото са ти казали.

Замисли се върху думите й. Опитваше се да разбере дали информацията е важна. Струваше му се, че това е доказателство за инсценировката. Но в същото време трябваше да признае, че източникът му на информация няма да има голяма стойност пред ченгетата, адвокатите и съдебните заседатели. После си спомни за парите, които бе платил на Луси в нощта, когато се запознаха. Парите бяха проблем. Можеше да дисквалифицират Луси като свидетел.

— Мога да кажа това на детектива — каза тя. — И той ще разбере, че е било план.

Пиърс поклати глава и изведнъж осъзна, че е разсъждавал егоистично, мислейки единствено дали тази жена ще му помогне, или ще му навреди, без да взима под внимание положението й.

— Не, Луси. Така ще си навлечеш неприятности от страна на Уенц. Пък и… — Той едва не изтърси, че ченгетата няма да повярват на думите на една проститутка.

— Какво?

— Нищо. Мисля, че няма да е достатъчно, за да промени мнението на Ренър. Пък и той знае, че съм ти дал пари. Ще го преиначи. — Пиърс се сети за нещо. — Луси, щом са ти казали да направиш само това с мен и ти си изпълнила заповедта им, тогава защо са идвали тук? Защо са те били?

— За да ме сплашат. Знаеха, че ченгетата искат да ме разпитат. Наредиха ми точно какво да кажа. Искаха да изчезна за известно време. След две седмици всичко отново щяло да стане нормално.

„Дотогава представлението ще е свършило“ — помисли Хенри.

— Значи всичко, което ми каза за Лили, е било част от сценария.

— Не. За това нямаше сценарий. Какво съм ти казала?

— Например как си отишла в апартамента й и нея я нямало. Измисли го, за да отида там, нали?

— Не. Това е истина. Не те излъгах, Хенри. Само те подведох. Използвах истината, за да те пратя там, където искаше да отидеш. Клиентът, колата, неприятностите — всичко е вярно.

— Каква кола?

— Нали ти казах! Мястото за паркиране беше заето, а трябваше да бъде оставено свободно за клиента. За моя клиент. Беше много досадно, защото се наложи да паркираме другаде, а после да се върнем пеша и той се изпоти. Мразя потни мъже. И когато стигнахме до апартамента й, никой не отвори. Всичко се провали.

Пиърс си спомни всичко това. Беше пропуснал този факт, защото не знаеше какво да попита и кое е важно. Лили Куинлан не бе отворила вратата, защото беше лежала мъртва в апартамента. Но може би не беше била сама.

— Нейната кола ли беше паркирана там?

— Не. Лили винаги оставяше мястото свободно за клиентите.

— Спомняш ли си колата?

— Да. Защото покривът беше вдигнат, а аз не бих го оставила така. Плажът е наблизо и там се мотаят всякакви боклуци.

— Каква беше колата?

— Черен ягуар.

— С вдигнат покрив?

— Да.

Той я погледна и дълго мълча. Главата му се замая. Имаше чувството, че ще падне на канапето и ще забие лице в пицата. Късчетата от мозайката се подредиха. Всичко си дойде на мястото и Пиърс изведнъж прозря истината.

— Северното сияние — прошепна той.

— Какво?

Хенри стана.

— Трябва да тръгвам.

— Добре ли си?

— Вече да.

— Ще вземеш ли пицата?

Той поклати глава.

— Не. Не мога да хапна нищо.

След два часа Коуди Зелър най-после се появи в „Амедео Текнолоджис“. На Пиърс му трябваше време, за да подготви нещата, и му се обади чак в полунощ. Помоли го да дойде в лабораторията, защото имало засечка в компютърната система. Зелър възрази, че бил зает и можел да дойде чак сутринта. Хенри каза, че сутринта щяло да е късно и че няма да приеме никакви извинения, защото случаят е спешен. Даде ясно да се разбере, че присъствието на Зелър е наложително, ако иска да запази работата си в „Амедео“ и приятелството му. Пресили последното, защото приятелството им вече беше необратимо съсипано.