Майкъл Конъли - Рисковете на професията

„Щастлив съм да ям нелющен ориз, да пия само вода и да спя на свитата си ръка вместо възглавница.“

Трябваше да се досети, че Никол не е причината за нещастията му. Логиката му беше погрешна. Разсъжденията му го бяха накарали да се усъмни в единствения човек, в когото трябваше да е сигурен.

Отново прелисти страниците и стигна до „шу“ — символа на прошката.

— „Прошката е акт на сърцето“ — прочете Хенри на глас, занесе книгата на масичката за кафе и я остави отворена. Знаеше, че Никол ще я види.

Излезе от къщата, качи се в колата си, седна зад волана и се замисли за греховете си. Бе получил онова, което заслужаваше. Почти винаги ставаше така.

Пъхна ключа в стартера и включи двигателя. В паметта му се появи образът на колата за доставки на пица. Напомняне, че е гладен.

И в същия миг атомите се сблъскаха, сляха се и създадоха нов елемент. Хрумна му идея. Хубава. Той изключи двигателя и слезе от беемвето. Никол или още беше под душа, или нарочно не отвори. Но Хенри имаше ключ. Отключи, влезе и тръгна към кухнята.

— Никол! Аз съм. Трябва да се обадя по телефона.

Отговор не последва. Тя още се къпеше.

Пиърс набра „Справки“ във Венис и поиска номера на пицария „Домино“. Имаше две заведения и той записа телефоните им. Обади се на първия номер, отвори шкафчето над телефона и извади указателя. Знаеше, че ако не успее с „Домино“, ще трябва да се обади на всички пицарии във Венис, изпълняващи доставки по домовете.

— Пицария „Домино“. Какво ще обичате?

— Искам да поръчам пица.

— Какъв е телефонният ви номер?

Той цитира по памет номера на клетъчния телефон на Луси Лапорт и чу, че го вписват в компютъра.

— Адрес?

— Искате да кажете, че ме няма там?

— Не, господине.

— Съжалявам, сбъркал съм пицарията.

Пиърс затвори, обади се на второто заведение от веригата „Домино“ и пак каза номера на Луси.

— „Брийз 909“? — попита жената от другия край на линията.

— Моля?

— Адресът ви „Брийз 909“ ли е? Лапорт?

— Да, точно така.

Той записа адреса.

— Каква пица желаете?

— В компютъра не пише ли какво сме поръчали последния път?

— Среден размер, с лук, чушки и гъби.

— Добре. Същата.

— Нещо за пиене? Чесново хлебче?

— Не, само пицата.

— Добре. След трийсет минути.

Жената затвори, без да му каже дочуване. Хенри също затвори и се обърна.

Никол стоеше на вратата. Косата й беше мокра. Беше с халат. Неговият халат. Бе му го подарила за първата им Коледа заедно, но той не го носеше, защото не обичаше да се разхожда по халат. Никол си го присвои и изглеждаше много секси в него. Тя знаеше как му въздейства халатът и го използваше като развято знаме. Когато се изкъпеше и го облечеше, това означаваше, че ще се любят.

Но не и този път. Вече не. Изражението й не предразполагаше към секс. Тя погледна телефонния указател, разтворен на заведенията, доставящи пица по домовете.

— Не мога да повярвам, Хенри. След онова, което току-що се случи, ти просто влизаш и поръчваш пица, все едно не е станало нищо. Мислех, че имаш поне съвест, ако не срам. — Никол отиде до хладилника и го отвори. — Помолих те да си тръгнеш.

— Отивам си. Но не е онова, което си мислиш, Никол. Опитвам се да открия един човек и това е единственият начин.

Тя извади бутилка вода, отвъртя капачката и повтори:

— Помолих те да си тръгнеш.

— Добре, отивам си.

Пиърс тръгна към вратата, после изведнъж смени посоката, сграбчи Никол за раменете, притисна я до себе си и я целуна в устата. Тя го блъсна, като изпръска с вода и двамата.

— Довиждане — рече Хенри преди Никол да е казала нещо. — Обичам те.

Докато вървеше към вратата, измъкна от връзката си ключа за къщата и го пусна върху малкия поднос под огледалото, после се обърна и я погледна. Никол отмести поглед встрани.

Брийз беше една от пешеходните зони във Венис и това означаваше, че Пиърс трябва да слезе от колата. В кварталите край плажа малките едноетажни къщи бяха построени една срещу друга. Разделяше ги само тротоарът. Нямаше улици. Зад къщите криволичеха тесни алеи, по които обитателите стигаха до контейнерите за отпадъци. Този характерен архитектурен план на Венис бе проектиран, за да насърчава добросъседските отношения и в същото време да събере повече жилища на по-малка площ. Къщите в пешеходната зона бяха високо ценени от собствениците — и от наемателите.

Хенри намери свободно място за паркиране на „Оушън“, близо до изрисувания с графити паметник за войната. Беше седем вечерта и небето започваше да придобива мъгляво оранжев цвят. Пиърс крачеше по тротоара така, сякаш отиваше на плажа да гледа залеза. Мина покрай номер 909 и небрежно погледна къщата — по-малка от останалите в квартала, с голяма веранда, със стар шезлонг, ограда от бели колчета и порта.