Нелсън Демил - Играта на лъва

Халил включи радиото и чу хора да приказват за сексуалните си проблеми. Настрои го на новинарска станция и послуша десетина минути. После започна репортажът за самолета. Наричаха случая „трагедия“. Стана му ясно, че властите или не знаят какво се е слуо чило, или просто крият. Така или иначе, даже полицията да беше обявила общонационално издирване, населението дори не подозираше за съществуването на Асад Халил. Това го улесняваше.

Продължи на юг по шосе 95. Часовникът на таблото показваше 20:10. Все още имаше много автомобили, достатъчно, за да не привлича вниманието. Мина покрай няколко изхода, водещи към центрове за отдих, ярко осветени места, където виждаше коли, хора и бензиностанции. Но резервоарът му беше пълен наполовина и той не се чувстваше гладен. Извади от сака втората бутилка минерална вода, изпи я, изпика се вътре, завъртя капачката и я остави под дясната седалка. Усещаше, че е уморен, ала не толкова, че да заспи. Бе се наспал в самолета.

В Триполи му бяха казали да се опита да шофира през нощта. Колкото повече се отдалечеше от онова, което беше извършил, толкова по-големи шансове имаше да не го заловят. Скоро щеше да навлезе в следващия щат, Делауеър.

Във всеки случай полицията нямаше представа какво да търси. Определено не знаеха, че пътува на юг с черен „Мъркюри Маркиз“. Можеше да има проблем единствено ако случайно го спреше патрулен автомобил, но документите му бяха редовни. В Европа го бяха спирали на два пъти и винаги му бяха искали паспорта, а в единия случай — визата и формулярите за наем на колата. Според либийското разузнаване тук проверявали само шофьорската книжка и талона на автомобила и питали дали си употребил алкохол. Неговата религия му забраняваше спиртни напитки, ала не трябвало да го казва. Просто трябвало да отговори отрицателно. От друга страна, не смяташе, че срещата с полицията ще продължи прекалено дълго преди един от двамата да падне мъртъв.

Борис, който беше живял пет години в Америка, го бе инструктирал какво да прави след като слезе от таксито и продължи сам. „Остани в колата. Полицаят ще дойде при теб и ще се наведе над прозореца или ще ти нареди да слезеш. Един куршум в главата му и караш нататък. Но преди да те спре той е съобщил по радиостанцията регистрационния ти номер и на таблото може да има монтирана видеокамера. Затова колкото може по-скоро трябва да се избавиш от автомобила и да си осигуриш друг транспорт. Няма да има кой да ти помогне, Асад. Ще останеш сам чак докато не стигнеш до западното крайбрежие на Америка.“

„Аз съм сам от петнайсети април хиляда деветстотин осемдесет шеста“ — бе отвърнал Халил.

В 21:20 пресече границата на Делауеър. След петнайсет минути шосе 95 се вля в магистрала „Джон. Ф. Кенеди“, за която се плащаше пътна такса, затова той отби по шосе 40, водещо към Балтимор. Половин час по-късно навлезе в щата Мериланд.

След по-малко от трийсет минути излезе на междущатската магистрала и заобиколи Балтимор, после се върна на шосе 95 и продължи на юг.

Нямаше представа защо някои пътища и мостове са безплатни, а други — не. В Триполи също не знаеха. Но инструкциите му бяха ясни — да избягва будките за пътна такса.

„По някое време ще разпространят снимката ти на всички места, на които трябва да плащаш“ — бе го предупредил Борис.

Халил видя голяма зелено-бяла табела с разстоянията до различни градове. До Вашингтон оставаха петдесет и пет километра. Той се усмихна. Наближаваше целта си.

Скоро щеше да настъпи полунощ, но по шосето, което свързваше двата големи града, все още имаше движение. Всъщност дори след мръкване по пътищата се движеха удивително много автомобили. Нищо чудно, че американците се нуждаеха от такива количества петрол. Веднъж бе чел, че дневно горели повече бензин, отколкото Либия за цяла година. Нямаше да мине много време и щяха да пресушат всички земни богатства. Тогава можеха да ходят пеш или да яздят камили. Той се засмя.

В 00:30 стигна до пътя, наречен „Столична околовръстна магистрала“, и пое на юг по него. Погледна километража и видя, че за шест часа е изминал почти четиристотин и осемдесет километра.

Близо до военновъздушната база „Андрюс“ отби и продължи по път, който пресичаше райони с търговски комплекси и големи магазини. Сателитният му навигатор му даде някои имена, но Халил нямаше намерение да отседне в известен хотел. Той намали скоростта, извади пластмасовата бутилка с урина и я хвърли през прозореца.