Нелсън Демил - Играта на лъва

— Благодаря. Чета шпионски романи.

Та така. Асад Халил или вече бе извън страната, или се криеше в очакване да се измъкне. Това наистина изглеждаше най-логично като се имаше предвид случилото се.

Някои неща обаче ме смущаваха, една-две подробности, които не пасваха. Първо: защо Асад Халил се беше предал в парижкото ни посолство? Много по-просто щеше да е да се качи на борда на полет 175 на „Трансконтинентал“ с фалшив паспорт, като своя съучастник Джо Смит. Далеч по-лесно можеше да изпълни същия номер с отровния газ без белезници и неохраняван от двама въоръжени федерални агенти.

Наш пропускаше човешкия елемент, точно както се и очакваше. За да разбереш какво е намислил Асад Халил, трябваше да разбират начина му на мислене. Той не искаше да е поредният анонимен терорист. Бе влязъл в посолството, за да го оковат в белезници и после да избяга като Худини. Да ни се изплюе в лицето, а не да изпълни някаква си операция „Чайка“. Беше искал да прочете какво знаем за него, да отреже палците на агентите, да влезе в „Конквистадор“ и да избие всички вътре. Определено поемаше изключително голям риск, но уникалното в случая бе личният му аспект. Халил ни унижаваше като древен воин, проникнал сам във вражески лагер и изнасилил жената на вожда.

Чудех се само дали Асад Халил е свършил с преебаването на американците. Едва ли — засега късметът му помагаше. Но бях съгласен с Наш, че нито ще взриви ядрена бомба, нито ще пусне отровен газ или смъртоносни микроорганизми. Инстинктивно усещах, че Асад Халил — Лъва — е в Америка, за да продължи да ни се изсира в лицето. Нямаше много да се изненадам, ако се появеше на двайсет и осмия етаж.

Беше време да споделя всичко това с колегите си и да разкрия коза си на крал Джак.

Но колегите ми приказваха за нещо друго и докато чаках възможност да се обадя, започнах да се съмнявам в предчувствията си. Затова за момента реших да си затрая и се заслушах в разговора.

— Халил очевидно е прочел материалите в куфарчетата на Фил и Питър — казваше на Джак Кьоних Кейт.

— Те не носеха почти нищо — прекалено безразлично отвърна той.

— Но той е взел досието си — отбеляза тя.

— В него нямаше почти нищо — повтори Кьоних. — Нищо повече от онова, което вече е знаел за себе си.

— Но сега знае колко малко ни е известно — продължи да настоява Кейт.

— Така е. Съгласен съм. Нещо друго?

— Да… в досието имаше докладна записка от Зак Уебър. Обикновена оперативна докладна, но адресирана до Джордж Фостър, Кейт Мейфилд, Тед Наш, Ник Монти и Джон Кори.

Мамка му! Изобщо не се бях сетил за това.

— Ами тогава бъдете внимателни — небрежно каза Кьоних.

Мерси, Джак.

Той прибави:

— Но се съмнявам, че Халил… — Кьоних се замисли за миг. — Знаем на какво е способен този човек. Но нямаме представа какви са плановете му. Мисля, че вие не фигурирате в тях.

— Нали се разбрахме да не го подценяваме — възрази Кейт.

— Само че не трябва и да го надценяваме — отсече той.

Това бе нещо ново за мен. Също като ЦРУ, ФБР обикновено надценява всичко. Отразява се благотворно на бюджета и имиджа им. Естествено запазих тази мисъл за себе си.

— Рядко се случва терорист да се държи така — продължи Кейт.

— Повечето терористични актове са или случайни, или се извършват от разстояние, като взривяването на бомби. Този човек е заподозрян в убийства в Европа. Излишно е да припомням какво направи тук. В него има нещо, което ме безпокои, освен всичко очевидното.

— Какво? — попита господин Кьоних.

— Не зная. Но за разлика от повечето терористи, Халил прояви изключителна интелигентност и смелост.

— Като лъв — отбеляза крал Джак.

— Да, като лъв. Но да не изпадаме в метафори. Той е човек, убиец, и това го прави по-опасен от звяр.

Кейт Мейфилд се приближаваше към същността на въпроса, към природата на Асад Халил. Но не каза нищо повече и никой не доразви мислите й.

Една-две минути обсъждахме типовете убийци. Във ФБР са адски добри в психологическите профили. Голяма част от всичко това ми звучеше като празни приказки, но някои неща бяха точни.

— Имам чувството, че Халил нещо лично се е надървил на американците — предложих мнението си аз.

— Моля? — попита господин Кьоних.

Съжалих, че съм използвал полицейския жаргон и изясних термина.

— Целите му не са само философски или политически. Той изпитва смъртоносна омраза към американците като народ. — Направих пауза и прибавих: — Струва ми се, в светлината на днешните събития можем да приемем, че някои или всички подозрения и твърдения от досието на Халил са верни. В такъв случай именно той е убил с брадва онзи офицер от нашите военновъздушни сили. И е застрелял трите невинни американчета в Брюксел. Ако успеем да открием причината, навярно ще разберем какво го измъчва и какъв ще е следващият му ход.