Нелсън Демил - Играта на лъва

Мина покрай няколко мотела, после забеляза сграда, която изглеждаше достатъчно грозна. Светлинният надпис показваше, че има свободни места.

Асад спря на почти пустия паркинг. Свали вратовръзката си, Сложи си очилата, слезе и заключи вратата. Протегна се, после влезе в офиса на мотела.

Младежът, който седеше на рецепцията и гледаше телевизия, се изправи.

— Да?

— Трябва ми стая за два дни.

— Осемдесет долара плюс ДДС.

Халил остави на плота две петдесет доларови банкноти. Момчето беше свикнало с гости, които плащат в брой.

— Ще трябва да депозирате сто долара за гаранция. Когато си тръгвате, ще ви ги върнем.

Асад му даде още две петдесетачки.

Служителят му протегна регистрационната карта и Халил я попълни, като вписа името Рамон Васкес. Както му бяха казали, отбеляза истинската марка и модел на колата, защото по-късно, когато отидеше в стаята си, можеха да я проверят.

Младежът му даде ключ с пластмасово номерче и квитанция за стоте долара.

— Петнайсета стая — каза той. — Когато излезете, веднага завийте надясно. Към края. Можете да останете до единайсет часа сутринта.

— Благодаря.

Халил излезе, качи се в колата и потегли към номер петнайсет.

Взе сака си, заключи вратата, влезе в стаята и натисна електрическия ключ. После заключи и сложи резето. Мебелите бяха съвсем прости, но имаше телевизор.

Съблече се и влезе в банята, като взе сака, бронираната жилетка и двата глока.

Облекчи се, после извади тоалетните си принадлежности. Отлепи мустаците, изми си зъбите и се избръсна. Бързо взе душ, като остави пистолетите на мивката.

Изсуши се и се върна в стаята. Облече си чисто бельо и чорапи, сложи си нова вратовръзка. Не забрави и бронираната жилетка. Извади от сака тубичката с лепило, застана пред огледалото и отново залепи мустаците си.

После взе дистанционното управление на телевизора, седна на леглото и запревключва каналите, докато не откри новинарска станция. Предаваха запис на новините от по-рано, но това можеше да се окаже полезно.

След петнайсет минути водещият каза:

— Още за трагедията на летище „Кенеди“.

Показаха кадри от аерогарата. Халил позна заградената зона в далечината. Над стоманената стена се издигаше опашката и горната част от корпуса на боинга.

— Представители на летището и компанията потвърдиха — съобщи водещият, — че в резултат на токсични изпарения, очевидно от незаконен товар, на борда на полет сто седемдесет и пет на „Трансконтинентал“ са загинали най-малко двеста души.

Той продължи да говори, но от репортажа нямаше какво да се научи.

После показаха терминала на Международни пристигащи, където плачеха приятелите и роднините на жертвите. Имаше много репортери с микрофони и всички се опитваха да вземат интервюта от близките. Това му се стори странно. Ако смятаха, че е инцидент, какво можеха да им кажат те? Какво биха могли да знаят? Нищо. Ако американците признаваха, че се касае за терористичен акт, трябваше да показват тези истерични хора с пропагандна цел. Ала доколкото виждаше, репортерите се интересуваха само за приятелите и роднините им на борда. Мнозина от интервюираните все още се надяваха любимите им да са живи. Асад можеше да ги увери, че не са.

Глупостта на тези хора го смая, особено на репортерите.

Искаше да види дали някой ще спомене за пожарникаря, когото бе убил, но за него изобщо не стана дума. Нито пък за клуб „Конквистадор“, както и се очакваше.

Не показаха и неговата снимка. Продължиха да предават от студиото.

— Има предположения, че самолетът се е приземил на автопилот — каза водещият. — С нас е бившият пилот на Боинг 747 от „Американ Еърлайнс“ капитан Фред Име. Добре дошъл, Фред.

Капитан Име кимна.

— Капитане, възможно ли е самолетът да е кацнал сам?

— Да, възможно е — отвърна пилотът. — Всъщност това е нещо съвсем нормално. Почти всеки самолет е в състояние да лети по предварително програмиран маршрут, но най-новото поколение въздушни лайнери могат автоматично да контролират колесниците, задкрилките и спирачките. Случва се ежедневно. Компютрите обаче не могат да обърнат реактивната струя, така че кацането на автопилот изисква по-дълга писта от обикновено. На летище „Кенеди“ обаче това не е проблем.

Той продължи да обяснява. Халил го слушаше, макар че тези неща не го интересуваха. Интересуваше го защо по телевизията не интервюират федерални агенти, защо не споменават за него и не показват снимката му. Властите явно бяха решили да запазят случая в тайна. Засега. Когато го разкриеха, Халил почти щеше да е изпълнил задачата си. Първото денонощие беше най-важно. После вероятността да го заловят намаляваше с всеки изминал ден.