Нелсън Демил - Играта на лъва

Картечницата на съседния покрив внезапно откри огън и тракането се сля с воя на сирената и далечните взривове. В небето полетяха червени трасиращи куршуми. Момичето отново закрещя.

Асад запуши устата й с длан, но тя го ухапа и заби коляно в счабините му.

Беше изпаднала в истерия и той не знаеше как да я успокои.

Но имаше начин.

Халил я хвана за гърлото и започна да стиска.

Изтребителят се понесе на юг над пустинята, после Садъруейт рязко зави надясно и направи завой на сто и петдесет градуса, за да се насочат обратно към брега на сто километра западно от Триполи.

— Чудесен полет, капитане — каза Уигинс.

— Внимавай за либийски самолети, Чип — отвърна Бил.

Уигинс настрои радарния екран.

— Небето е чисто. Пилотите на Кадафи сигурно са се попикали от страх.

— Да се надяваме. — Не носеха ракети въздух-въздух, а идиотите, които бяха конструирали F-111, дори не бяха монтирали на борда обикновена картечница, така че единствената им защита бяха скоростта и маневреността. — Да се надяваме — повтори той и прати радиосигнал, показващ, че екипажът на Карма 57 е сред живите.

После мълчаливо зачакаха сигналите на другите. Накрая започнаха да ги получават: Прошка 22, пилотиран от Тери Уейклиф с оръжейник Бил Хамбрехт, Прошка 61, пилотиран от Боб Калъм с оръжейник Стив Кокс, Елтън 38, пилотиран от Пол Грей с оръжейник Джим Маккой.

Всички бяха оцелели.

Надявам се, че и останалите са успели — каза Уигинс.

Садъруейт кимна. До този момент операцията вървеше точно по плана и това го караше да се чувства добре. Обичаше всичко да става според очакванията. Освен ракетите и зенитните оръдия, които не бяха засегнали нито него, нито колегите му, това спокойно можеше да е учебен полет над пустинята Мохаве. Садъруейт вписа нещо в бордовия дневник.

Проста работа.

По-проста здраве му кажи — съгласи се Уигинс.

Халил продължаваше да стиска и това най-после я накара да замълчи. Бахира го погледна с изцъклени очи, после започна да се мята. Асад усили натиска и момичето изпадна в гърчове. Накрая се отпусна. Той не я пусна и се вгледа в широко отворените й, немигащи очи.

Преброи до шестдесет и отдръпна ръце от шията й. Сравнително лесно се беше справил със сегашния и с всички бъдещи проблеми.

Изправи се, сложи Корана на молитвеното килимче, нави го и го завърза, прехвърли го през рамо, спусна се по стълбището и излезе на улицата.

Лагерът тънеше в мрак. Той се запъти към дома си. С всяка следваща крачка, отдалечаваща го от склада, на чийто покрив лежеше Бахира, все повече се освобождаваше от всякаква връзка с мъртвото момиче.

Сградата пред него бе разрушена и пламъците на пожара осветяваха десетки убити войници. Очите на един бяха изхвръкнали от орбитите, от носа, ушите и устата му течеше кръв. Халил се опита да потисне гаденето си, но усети мирис на изгоряла плът и повърна.

Почина си малко и продължи напред, все така с молитвеното си килимче.

Искаше му се да се помоли, но Коранът строго забраняваше на мъжете да отправят молитви към аллах след сношение с жена преди да измият лицето и ръцете си.

Видя на улицата пробита цистерна, от която течеше вода, и спря, за да се наплиска и да измие кръвта и урината от гениталиите си.

След това закрачи напред, като рецитираше дълги откъси от Корана и се молеше за майка си, сестрите и братята си.

Откъм посоката, в която се беше запътил, се издигаха пламъци и той се затича натам.

Тази нощ, помисли си Асад, бе започнала с грях и завършваше с адски огньове. Похотта го беше накарала да съгреши, а грехът водеше към ада. Навсякъде около него бушуваха пожари. Самият дявол наказваше него и Бахира. Но милостивият аллах бе пощадил живота му и докато тичаше, той се молеше да спаси и семейството му.

После се помоли за семейството на Бахира и за великия вожд.

Докато пресичаше развалините на Ал Азизия, шестнайсетгодишният Асад Халил разбираше, че дяволът и аллах са го подложили на изпитание и че тази нощ на грях, смърт и огън го е направила мъж.

Асад Халил продължаваше да тича към дома си. В тази част на лагера имаше повече хора — войници, жени и деца, които също бягаха или вървяха бавно като замаяни. Някои бяха коленичили и се молеха.

Халил зави зад ъгъла и се закова на място. Къщите от квартала, който живееше, изглеждаха странно променени. После забеляза, че стъклата на прозорците ги няма — бяха се посипали по земята, ала още по-странен му се стори фактът, че лунната светлина проникваше през отворените прозорци и врати. Внезапно осъзна, че покривите също са се срутили. „Моля те, аллах, умолявам те, не…“