Нелсън Демил - Играта на лъва

Отидохме на гишето на „Юнайтед Еърлайнс“, където ни чакаха два билета за бизнес-класа. Формулярите ни за носене на оръжие в борда вече бяха попълнени и се нуждаеха само от подписите ни.

— Обявяваме полета след двайсет минути — информира ни служителката, — но ако желаете, можете да използвате ВИП-салона. — Тя ни подаде два пропуска.

Като истински нюйоркчанин, сега вече зачаках да се случи нещо наистина ужасно, но какво може да е по-страшно от това всеки да ти се усмихва и да ти пожелава хубави неща?

Така или иначе, влязохме във ВИП-салона и минахме през детектора за метал. Чернокосата богиня на входа ни се усмихна, взе пропуските ни и ни упъти към бара, където пиенето бе за сметка на заведението. Разбира се, вече бях умрял и се бях възнесъл в калифорнийския рай.

Нещо не ми се пиеше алкохол въпреки предстоящия сух полет през континента, затова си взех кола, а Кейт си поръча минерална вода.

На бара бяха наредени закуски и аз се настаних на едно от столчетата.

— Искаш ли да отидем на някоя маса? — попита Кейт.

— Не. Обичам баровете.

Тя седна до мен. Отпих от колата си, взех си сирене и фъстъци и запрелиствах някакъв вестник.

Кейт ме наблюдаваше в огледалото на бара и аз срещнах погледа й. В огледалата на баровете всички жени ми се струват страхотни, но тя наистина беше супер. Усмихнах й се.

— Не искам годежен пръстен — каза Кейт. — Това си е излишно хвърляне на пари.

— Би ли ми го превела на нормален език?

— Не, наистина. Престани да се правиш на остроумен.

— Ти ми каза да си остана такъв, какъвто съм.

— Не точно такъв.

— Разбирам. — Опа.

Телефонът й иззвъня. Тя го извади от чантичката си и отговори.

— Мейфилд. — Послуша малко, после каза: — Добре. Благодаря. Ще се видим след няколко дни. — Кейт прибра мобифона в джоба си — Дежурният. Нищо ново. Няма спасение.

— Тогава да опитаме да се спасим сами.

— Ако не се качим на самолета, с нас е свършено. Независимо че ме герои.

— Знам. — Превключих мозъка си на висока предавка. — Мисля, Че ключът е пушката.

— Ключът за какво? Чакай… хрумна ми нещо…

— Какво?

Погледнах вестника на бара и нещо в главата ми започна да се оформя. Не бе свързано с някаква статия. Бях отворил на спортната страница. Вестник. Какво? Почти се избистри, после пак ми се аз плъзна. Хайде, Кори. Гепи го. Все едно да се напъваш да получащ мозъчна ерекция, само дето мозъкът постоянно омеква.

— Добре ли си?

— Мисля.

— Обявиха полета.

— Мисля. Помогни ми.

— Как да ти помогна? Дори не зная за какво си мислиш.

— Какво е намислило онова копеле?

— Да ви донеса ли нещо освежително? — попита барманът.

— Чупката.

— Джон!

— Извинявай — казах на бармана, който се отдалечаваше от нас.

— Джон, обявиха полета.

— Ти се качвай. Аз оставам тук.

— Да не си се побъркал?

— Не. Асад Халил е побъркан. Аз съм си нормален. Върви да хванеш самолета.

— Никъде не тръгвам без теб.

— Ще тръгнеш, разбира се. Ти гониш кариера и пенсия. Аз съм на временен договор и получавам пенсия от НЙПУ. Това ме задоволява. Но не и теб. Недей да разбиваш сърцето на баща си. Върви.

— Не. Не и без теб. Категорично.

— Изнудваш ме. Помогни ми, Кейт. Защо му е на Халил пушка?

— За да убие някого от разстояние.

— Точно така. Кого?

— Теб.

— Не. Мисли за думата „вестник“.

— Ясно. Вестник. Някоя важна личност, която е под постоянна охрана.

— Точно така. Постоянно си спомням за думите на Гейб.

— Какво ти е казал Гейб?

— Много неща. Каза, че Халил е намислил голям удар. Каза… Препуска сам ужасен конник… резки по хладната стомана…

— Какво?

— Каза, че това било кръвна вражда.

— Вече ни е известно. Халил е отмъщавал за смъртта на семейтвото си.

— Дали?

— Да. Освен на Уигинс и Калъм, който умира. Вече не може да се добере до Уигинс, но затова пък ще убие теб.

— Възможно е да го желае, само че аз не мога да заменя истинската му цел. Същото се отнася за пътниците от полет сто седемдесет пет и хората от „Конквистадор“. В списъка му има още някой… забравяме нещо.

— Асоциирай с думи.

— Добре… вестник, Гейб, пушка, Халил, бомбардировка, Халил, отмъщение…

— Върни се към момента, в който ти е хрумнала тази мисъл, Джон. В Ню Йорк. Аз постъпвам така. Връщам се там, където за пръв път ми е…

— Това е! Четях ония материали за въздушния удар и ми хрумна… и после… сънувах оня странен сън в самолета на идване… беше свързан с филм… стар уестърн…

По интеркома се разнесе глас.