Нелсън Демил - Играта на лъва

Общо взето пътувахме приятно и скоро се озовахме на Уилшър Булевард. Кейт влезе в голям паркинг на двайсететажна бяла офцс сграда, заобиколена от цветя и палми. В палмите има нещо, коетп ме кара да си мисля, че наоколо не става нищо сериозно.

— Някога занимавала ли си се със средноизточен тероризъм? — попитах я.

— Не лично. Тук няма много такива случаи. Струва ми се, че имат само един специалист по тази област. Сега ще имат още двама.

— Да. Добре. Ти, може би. Аз не разбирам нищо от средноизточен тероризъм.

Тя спря на едно свободно място и изключи двигателя.

— Те обаче си мислят, че разбираш. Нали си от отдел „Среден изток“ на Антитерористичната спецчаст.

— Ясно. Забравих.

Влязохме в сградата и се качихме с асансьора.

ФБР заемаше целия шестнайсети етаж, както и още няколко, които споделяше с други служби на правосъдното министерство.

Накратко, блудната дъщеря се беше завърнала, имаше прегръдки и целувки и забелязах, че жените се радват да видят Кейт също толкова, колкото и мъжете. Това бил добър признак според бившата ми, която веднъж ми обясни всичко. Ще ми се да я бях слушал.

Така или иначе, обиколихме офисите и аз стиснах адски много ръце и толкова се усмихвах, че ме заболя лицето. Останах с впечатлението, че моята… моята… моята годеница — ето, казах го — се хвали с мен. Всъщност обаче Кейт не спомена нищо за връзката ни.

Някъде в този лабиринт от коридори, бюра и офиси се криеха двама-трима любовници и аз се опитах да открия тия лайна, но не получавах никакви сигнали. Много съм печен да откривам хора, които се опитват да преебат мен, обаче не и такива, които се ебат или са се ебали един друг. И до днес не съм съвсем сигурен дали жена ми се е чукала с шефа си например. Те често пътуват по работа, но… това вече няма значение. Нямаше значение и тогава.

Какъвто съм си късметлия, човекът, с когото онзи ден бях разговарял по телефона, господин Стърджис, заместник главен агент на нещо си, искаше да се запознае с мен, така че ни придружиха до кабинета му.

Господин Стърджис излезе иззад бюрото си и протегна ръка, която аз стиснах, докато си разменяхме любезности. Малкото му име бе Дъг и искаше да го наричам така. Че как иначе можех да го наричам? Клод ли?

Така или иначе, Дъг беше хубав мъж, горе-долу на моята възраст, загорял, във форма и добре облечен. Той погледна Кейт и двамата се ръкуваха.

— Радвам се да те видя, Кейт — каза Стърджис.

— Радвам се, че съм тук — отвърна тя.

Опа! Той беше. Разбрах го по начина, по който се спогледаха за стотна от секундата. Поне така мисля.

Както и да е, на земята има много видове ад, но най-кофти е да попаднеш някъде, където съпругата или любовницата ти познава всички, а ти не познаваш никого. Служебни купони, срещи на съученици, такива неща. И разбира се, опитваш се да откриеш кой познава партньорката ти в оня смисъл, ако не за друго, поне за да видиш дали е проявила добър вкус и не се е чукала с шута на класа или идиота в службата.

Така или иначе, Стърджис ни покани да седнем и ние седнахме, макар че ми се искаше да се разкарам оттам.

— Точно така си ви представих по телефона — каза ми той.

— И аз вас.

С това приключихме уводната част и преминахме към работа. Дъг започна да дудне нещо и забелязах, че има пърхот и малки ръце. Мъжете с малки ръце често са с малки пишки. Това е факт.

Той се опитваше да се държи любезно, но аз не се отзовавах. Накрая Стърджис усети настроението ми и се изправи. Двамата с Кейт също станахме.

— Пак ви благодаря за добрата работа — каза Дъг. — Не бих могъл да твърдя, че със сигурност ще арестуваме онзи човек, но поне го накарахме да бяга и повече няма да ни създава проблеми.

— Не бих се обзаложил — отвърнах аз.

— Вижте, господин Кори, бегълците са отчаяни, но Асад Халил не е обикновен престъпник. Той е професионалист. Сега единственото му желание е да избяга и да не привлича вниманието към себе си.

— Обаче все пак е престъпник, обикновен или не, а престъпниците извършват престъпления.

— Така е — небрежно се съгласи Стърджис. — Ще го имаме предвид.

Помислих си, че би трябвало да кажа на тоя идиот да върви на майната си, но Дъг вече знаеше какво ми се върти в главата.

— Ако някога решиш да се върнеш — обърна се той към Кейт, само ми се обади и ще направя всичко възможно.

— Много мило от твоя страна.

Отврат.

Тя му подаде визитката си.

— Моля те, кажи да ми се обадят на клетъчния ми телефон, ако изскочи нещо. Ние ще се поразходим. Джон никога не е бил в Лос Анджелис. Довечера ще вземем последния самолет за Вашингтон.