Нелсън Демил - Играта на лъва

— Ще ти съобщя веднага щом стане нещо. Ако искаш, по-късно ще ти позвъня просто за да те осведомя за нещата.

— Ще съм ти признателна.

Отврат.

Стиснаха си ръце и се сбогуваха.

На излизане забравих да се ръкувам. Кейт ме настигна в коридора и каза:

— Беше груб с него.

— Не е вярно.

— Вярно е. Толкова си мил с всички, после отиваш и се държиш гадно с някой началник.

— Не съм се държал гадно. И не обичам началници. — Прибавих: — Той ме вбеси по телефона.

Кейт остави тази тема навярно защото знаеше докъде ще доведе, Разбира се, можеше да съм се заблудил за любовната връзка между господин Дъглас Късохуйски и Кейт Мейфилд, но ако не бях и се държах мило, докато Стърджис си мислеше за последния път, когато я е чукал? Леле какъв глупак щях да изляза! По-добре да заложа на сигурно и да се държа гадно.

Както и да е, докато вървяхме по коридора, ми хрумна, че да си влюбен е страхотно неудобство.

Кейт се отби през комуникационния център, за да получи информацията за пътуването ни.

— Полет двеста и четири на „Юнайтед“ — осведоми ме тя. — Излита в единайсет петдесет и девет вечерта и каца на „Дълес“ в седем четирийсет и осем сутринта. Две резервации за бизнес-класа. Във Вашингтон ще ни посрещнат.

— А после?

— Не пише.

— Може би ще имам време да се оплача на своя представител в Конгреса.

— От какво?

— От това, че ме отклоняват от работа заради някаква глупава пресконференция.

— Мисля, че конгресмените нямат никакво отношение към проблема. И като стана дума за пресконференцията, пратили са ни по факса някои данни.

Прегледах двете страници. Не бяха подписани, разбира се. Тези „предложения“ винаги звучат фалшиво, докато човекът, на когото медиите ще задават въпроси, трябва да говори спонтанно.

Във всеки случай Кейт, изглежда, нямаше повече стари приятели в бюрото, така че се качихме на асансьора и слязохме долу.

На път за колата тя ме попита:

— Не беше толкова зле, нали?

— Не. Всъщност хайде да се върнем и да го повторим.

— Какво ти става днес?

— На мен-нищо.

Потеглихме по Уилшър Булевард.

— Искаш ли да видиш нещо конкретно? — предложи Кейт.

— Ню Йорк.

— Какво ще кажеш за киностудията?

— Предпочитам предишния ти апартамент. Иска ми се да видя къде си живяла.

— Чудесна идея. Всъщност бях наела къща. Недалеч оттук.

Пресякохме Западен Холивуд, който изглеждаше съвсем прилично място, само дето всичко беше от бетон, боядисан в пастелни цветове, нещо като квадратни великденски яйца.

Навлязохме в приятен крайградски квартал и минахме покрай старата й къща, виличка в испански стил.

— Много е хубава — отбелязах аз.

Продължихме към Бевърли Хилс, където къщите ставаха все по-големи, после обиколихме Родео Драйв и аз усетих аромат на парфюм на Джорджо, носещ се откъм магазин със същото име. Това нещо бе по-силно от смрадта на труп.

Паркирахме на улицата и Кейт ме заведе да обядваме в един хубав ресторант на открито.

Можехме да се мотаем тук колкото искаме, тъй като нямахме срещи, нямахме задачи и нямаше за какво да се тревожим. Е, може и за едно-две неща.

Нямах нищо против да убием времето, защото го убивах близо до мястото, откъдето за последен път се беше обадил Асад Халил. Очаквах мобифонът на Кейт всеки момент да иззвъни и се надявах нещо да ни попречи да отлетя за Вашингтон. Мразех този град, разбира се при това основателно. Неприязънта ми към Калифорния бе предимно алогична и малко се срамувах заради предубежденията си към място, на което никога не съм бил.

— Разбирам защо ти е харесвало тук — казах на Кейт.

— Много е съблазнително.

— Да. Изобщо вали ли някога сняг?

— В планините. От плажа само за няколко часа можеш да отидеш на ски.

— И как ще се облечеш за такъв ден?

Голям смях.

Калифорнийското шардоне ни хареса и изпихме цяла бутилка което означаваше, че известно време няма да шофираме. Платих сметката, която не беше прекалено солена, и отидохме да се поразходим из центъра на Бевърли Хилс. Наистина приятно градче. Забелязах обаче, че единствените пешеходци са орди японски туристи, които щракаха с фотоапарати и снимаха с видеокамери.

Докато вървяхме, разглеждахме витрините. Посочих на Кейт, че блейзърът й с цвят на кетчуп и черните й панталони са поизмачкани, и предложих дай купя нови дрехи.

— Чудесна идея — отвърна тя. — Но на Родео Драйв това ще ти струва най-малко две хиляди долара.

Прокашлях се.

— Тогава ще ти купя ютия.