Нелсън Демил - Играта на лъва

Кейт се засмя.

Загледах се в няколко ризи на витрините и видях, че цените им наистина са астрономически. Но какъвто съм си пич, купих торбичка домашни шоколади, които изядохме в движение. Както казах, нямаше много пешеходци, затова не се изненадах, че японските туристи снимат нас с Кейт. Казах й:

— Мислят те за кинозвезда.

— Толкова си сладък. Ти си звездата. Ти си моята звезда.

При други обстоятелства щях да изсипя шоколадите на тротоара, но бях влюбен, летях върху облак, в ушите ми се лееха любовни песни и така нататък.

— Стига сме разглеждали Лос Анджелис. Хайде да си намерим някъде стая — предложих аз.

— Товя не е Лос Анджелис, а Бевърли Хилс. Искам да ти покажа още много неща.

— И аз искам да видя много неща, обаче дрехите ти ги скриват. — Романтично, нали.

Тя се съгласи, въпреки факта, че вече бяхме сгодени. Върнахме се в колата и отидохме в някакво място, наречено Марина дел Рей.

Кейт откри приятен крайморски мотел. Регистрирахме се и отнесохме брезентовите си сакове в стаята.

От прозореца се виждаше пълно с яхти пристанище, което отново ми напомни за престоя ми на източен Лонг Айланд. Ако там изобщо бях научил нещо, това бе да не се привързвам към хора, места и вещи. Но човек рядко използва наученото.

Забелязах, че Кейт ме наблюдава. Усмихнах й се.

— Благодаря за прекрасния ден.

Тя отвърна на усмивката ми, после се замисли.

— Нямах намерение да те запознавам с Дъг. Той настоя.

Кимнах.

— Разбирам. Всичко е наред.

Е, най-после решихме този проблем, при това с проява на тактичност от моя страна. Обаче мислено си отбелязах при първа възможност да забия коляно в ташаците на Дъг. Кейт ме награди с дълга целувка.

Скоро се озовахме в леглото и разбира се, мобифонът й иззвъня. Нямаше начин да не отговорим, с други думи, трябваше да престана с онова, което вършех. Претърколих се настрани, като псувах изобретателя на клетъчния телефон. Кейт седна, пое си дъх и каза:

— Мейфилд. — Заслуша се, после отвърна: — Добре… да… да, бяхме… не, ние… просто седим край морето в Марина дел Рей. Ясно… добре… ще оставя колата на паркинга на полицейското управление… ясно… благодаря, че се обади. Да. И на теб. Чао. — Тя затвори и се прокашля. — Мразя ги тези случаи. Не отговорих.

— Е, Дъг беше. Нямало нищо ново. Но каза, че щял да накара яякой да ни се обади най-късно половин час преди полета, ако нещо наложи промяна в плановете. Освен това разговарял с Вашингтон и ако не заловят Халил някъде наоколо, довечера сме на самолета. Ако го арестуват в Лос Анджелис обаче, ще останем и ще проведем пресконференцията тук.

Тя ме погледна, после продължи:

— Ние сме героите на момента и трябва да сме там, където са повечето телевизионни камери. Холивуд и Вашингтон си приличат, Кейт пак хвърли поглед към мен. Малко е фалшиво и не ми харесва, но в случай като този трябва да обръщаш внимание на медиите. Честно казано, ФБР има нужда от малко реклама.

Тя ми се усмихна.

— Е, докъде бяхме стигнали? — После се покатери отгоре ми, вгледа се в очите ми и прошепна: — Просто ме чукай. Става ли? Сега съществуваме само ние двамата. Без минало и бъдеще. Само ти и аз.

Събуди ни звън. Кейт взе мобифона си, но звъненето продължи и разбрахме, че е телефонът в стаята. Вдигнах слушалката.

— Както пожелахте, събуждаме ви в двадесет и два часа и петнадесет минути. Приятна вечер.

Затворих.

Станахме, изкъпахме се, облякохме се, напуснахме мотела и се качихме в колата. Наближаваше 23:00, което означаваше 02:00 в Ню Йорк, и биологичният ми часовник тотално се прецака.

Кейт потегли към летището, което беше само на няколко километра. Виждах самолетите, които излитаха на запад над океана.

— Искаш ли да се обадя в оперативното бюро? — попита тя.

— Няма нужда.

— Добре. Знаеш от какво ме е страх — че ще арестуват Халил, докато сме във въздуха. Наистина исках да участваме в залавянето му. Ти също. Ало? Събуди се.

— Мисля.

— Стига си мислил. Хайде да си поговорим.

Поговорихме си. Кейт влезе в летището и спря на служебния паркинг на полицейското управление, където наистина ни очакваше симпатичен сержант и ни откара до терминала на вътрешни линии. Помислих си, че никога няма да свикна с всички тия удобства.

Както и да е, младият полицай се отнасяше с нас като със звезди и искаше да си приказваме за Асад Халил. Кейт се смили над него, докато аз се правех на ченге от НЙПУ и сумтях през зъби.

Слязохме и той ни пожела приятен полет.