Нелсън Демил - Играта на лъва

— Да. Но ежедневно в страната летят стотици частни реактивни самолети. Съсредоточаваме се върху чартърите на частни лица и чужди фирми, заплатени по подозрителен начин, както и чуждестранни клиенти и така нататък. Няма почти никаква вероятност да попаднем на нещо, но все пак трябва да опитаме.

— Ясно. Според теб как тоя задник ще напусне страната?

— Сложен въпрос. Канадците ни оказват съдействие, но не мога същото за нашите мексикански съседи.

— Предполагам, че наистина е трудно, с петдесетте хиляди незаконни имигранти, които пресичат границата всеки месец, да не споменавам за тоновете мексиканска дрога. Предупредихте ли Службата за борба с наркотиците, митницата и имиграционните власти?

— Разбира се. Вдигнаха на крак целия си персонал, ние също. Следващия месец на наркопласьорите и емигрантите ще им се стъжни. Освен това предупредихме бреговата охрана. От южна Калифорния до мексиканския бряг може да се стигне и с гумена лодка. Съдействаме си с всички местни и федерални институции, както и с мексиканските си колеги, за да засечем заподозрения, ако се опита да избяга през мексиканската граница.

— В ефир ли си в момента?

— Не. Защо?

— Говориш така, все едно си пред телевизионните камери.

— Винаги си говоря така. Утре следобед и ти ще трябва да го направиш. Гледай да не псуваш много.

Усмихнах се.

Известно време обсъждахме въпроса за преследването на Халил и накрая Джак каза:

— Джон, за всичко сме се погрижили. И случаят вече не е твой.

— Не съвсем. Виж, след тая пресконференция искам колкото се може по-скоро да се върна тук.

— Основателно искане. Първо обаче да видим как ще се представиш на пресконференцията.

— Едното няма нищо общо с другото.

— Вече има.

— Добре. Загрях.

— Чудесно. Разкажи ми за телефонния си разговор с Асад Халил.

— Ами, нямахме много общи теми. Не те ли информираха за това?

— Да, но искам да ми дадеш представа за настроението на Халил, Психическото му състояние. Дали се кани да си замине, или да остане. Такива неща.

— Добре… имах чувството, че приказвам с човек, който отлично владее чувствата си. Нещо повече, като че ли все още контролира положението, въпреки че преебахме плановете му. Искам да кажа, осуетихме плановете му.

Джак замълча за миг, после каза:

— Продължавай.

— Е, ако трябва да говорим честно, мисля, че има намерение да поостане.

— Защо?

— Не знам. Просто предчувствие. Между другото, като стана дума за басове, искам си десетте долара на Наш и двайсетачката на оня Едуардс.

— Но ти каза, че Халил е в района на Ню Йорк.

— Бил е. И после пак се е върнал на Лонг Айланд. Важното е, че не е излетял за Арабистан. — Погледнах към Кейт за подкрепа. Това беше важно за мен.

— Джон е прав — потвърди тя. — Той спечели баса.

— Добре. Ще приема безпристрастното мнение на Кейт. — Ха, ха. После Джак продължи сериозно: — Та така, Джон, значи сега имаш предчувствие, че Асад Халил все още е някъде там, така ли?

— Да.

— Но е само предчувствие?

— Ако питаш дали крия нещо, не. Но… как да се изразя… ами… Халил ми каза, че е усетил присъствието ми преди да… това е глупаво. Арабистански мистицизъм. Но и аз усещам присъствието му.

— Разбираш ли?

Последва продължително мълчание, през което Джак Кьоних навярно търсеше телефонния номер на психиатричния кабинет на спец-частта. Накрая любезно каза:

— Е, вече зная, че човек не бива да се басира с теб.

Помислих си, че ще ме посъветва хубаво да се наспя, обаче той попита Кейт:

— В лосанджелиското оперативно бюро ли отивате?

— Да. Мисля, че не е зле да им кажем едно „здрасти“, да установим работна връзка и да видим дали не можем да им помогнем с нещо, когато се върнем.

— Разбрах, че имаш приятели там.

— Да.

В тези думи можеше да се крие намек за сексуалното минало на Кейт, но аз не бях ревнив и нямах намерение да се хващам на въдицата. Кукичката вече беше заета и голямата риба се мяташе на водата. Кейт нямаше нужда да използва старите си гаджета и ухажори като Теди, за да накара Джон да си размърда задника.

Джак и Кейт побъбриха още около минута за общите си познати в Лос Анджелис, после Кьоних каза:

— Добре, вземете самолет до „Дълес“, но не по-късно от тази вечер.

Тя го увери, че ще го направим. Джак се канеше да затвори, но настъпи моментът за номера на Коломбо и аз подметнах:

— А, още нещо.

— Да?

— Пушката.

— Каква пушка?

— Пушката, която е била в продълговатия пакет.