Нелсън Демил - Играта на лъва

— С което искаш да кажеш?…

Видях, че така няма да стигна доникъде.

— Освен това имам лошо отношение към властите, винаги си създавам служебни проблеми, нямам пукнат грош и не мога да се оправям с парите.

— Ето защо имаш нужда от правист и счетоводител. С други думи — от мен.

— Не мога ли просто да те наема?

— Не. Трябва да се ожениш за мен. Аз съм широко профилирана професионалистка. И мога да предотвратявам импотентност.

Няма смисъл да спориш с професионалистка.

Забавният разговор свърши и се спогледахме. Накрая попитах:

— Откъде знаеш, че съм подходящ за теб?

— Как да ти обясня? Когато си близо до мен, сърцето ми се разтуптява. Обичам вида ти, гласа ти, мириса ти и вкуса ти. И се чукаш страхотно.

— Благодаря. Ти също. Добре, няма да споменавам нищо за кариери, за твоето преместване, за живот в Ню Йорк, за жалката си инвалидна пенсия, за десетгодишната ни разлика…

— Четиринайсет.

— Да. Няма да споменавам за това. Влюбен съм. До уши. Ако се проваля сега, ще съм нещастен през остатъка от живота си.

— Точно така. За теб ще е най-добре да се ожениш за мен. Довери ми се. Искам да кажа, наистина. Не се смей. Погледни ме. Погледни ме в очите.

Погледнах я. Вече не бях паникьосан. Изпълни ме странен покои — точно така се чувствах и когато лежах на Западна 102 — ра улица и кръвта ми изтичаше. Веднага щом престанеш да се съпротивляваш — на смъртта или брака, — веднага щом се откажеш и се предадеш, виждаш сияйна светлина, хор от пеещи ангели те възнася и чуваш глас: „Ела доброволно, иначе ще трябва да ти сложа белезници“.

Не, всъщност гласът казваше: „Съпротивата е приключила, мъките са свършили, започва нов живот, да се надяваме не толкова шибан, колкото предишния“.

Хванах Кейт за ръка и се погледнахме в очите.

— Обичам те — казах аз. И наистина я обичах.

Точно в седем и половина Чък ни взе от „Вентура Ин“ и ни каза:

— Нищо ново.

И докато пътувахме за офиса, ни попита:

— Хареса ли ви мотелът?

— Чудесен е — отвърна Кейт.

— Освободихте ли стаите?

— Да. Ще прекараме следващите няколко дни в Лос Анджелис. Освен ако нямаш да ни кажеш нещо друго.

— Ами… шефовете във Вашингтон искали утре следобед да дадете голяма пресконференция. Най-късно утре сутринта трябвало да сте там.

— Каква пресконференция? — попитах.

— Голяма. Нали знаеш, когато разкриват всичко. Всичко за полет сто седемдесет и пет, за Халил, за въздушния удар срещу Либия през осемдесет и шеста, за убитите от Халил пилоти и за случилото се вчера с Уигинс. Пълно разкритие. Молба за съдействие от страна на обществеността и така нататък.

— И защо сме им ние? — зачудих се аз.

— Мисля, че им трябват двама герои. Мъж и жена. Най-добрите и най-умните. — Чък се засмя. — Пък и единият от вас е много фотогеничен!

Денят не започваше добре, въпреки че пак беше над двайсет градуса и слънчево.

— Искате ли да спрем за нещо? — попита Чък. — За бельо например?

— Не. Карай.

След няколко минути той спря на паркинга на офиса на ФБР и заяви:

— Отивам на сърф.

Реших, че се майтапи. Както и да е, слязохме и се запътихме към сградата.

— Голяма гадост — казах на Кейт. — Не искам да ме показват като панаирджийско магаре.

— Не искаш да те покажат на пресконференция?

— Не искам. Имам работа.

— Бихме могли да използваме пресконференцията, за да обявим годежа си.

— Голяма смешка. Това навярно се дължеше на моето влияние, но тая сутрин не бях в настроение.

Влязохме в сградата, качихме се с асансьора и натиснахме звънеца на вратата. Отвори ни Синди Лопес, която ни съобщи:

— Трябва да се обадите на Джак Кьоних.

Вече ми писваше от тези думи.

— Ти му се обади — казах на Кейт.

Върнахме бронираните жилетки, влязохме в офиса и аз набрах номера на Джак Кьоних. В Лос Анджелис бе едва осем и бях почти сигурен, че в Ню Йорк е вече единайсет.

Секретарката на Джак ме свърза и той каза:

— Добро утро.

Долових любезни нотки, което ме уплаши.

— Добро утро. — Включих високоговорителя, така че Кейт да може да взима участие в разговора. — Тук е и Кейт.

— Здравей, Кейт.

— Здравей, Джак.

— Първо — започна той, — искам да ви поздравя за изключителната работа, страхотна детективска работа. Доколкото разбирам, Джон, приложил си извънредно ефикасен метод на разпит по отношение на господин Азим Рахман.

— Забих си коляното в ташаците му и се опитах да го удуша. Стар метод.

Кратко мълчание, последвано от: