Нелсън Демил - Играта на лъва

— Разбирам какво искаш да кажеш. Само че…

— И тя е печелела много повече пари, като е защитавала престъпници, отколкото ти, като си ги арестувал.

— Парите нямат нищо общо с…

— Не казвам, че начинът, по който си е изкарвала прехраната, е лош. Казвам, че… как се казва тя?

— Робин.

— Робин не е била подходяща за теб дори когато е работила в прокуратурата.

— Така е. Може ли вече да скоча? Или искаш да ми кажеш още нещо?

— Искам. Почакай. После се запознаваш с Бет Пенроуз, която е от същата страна на закона като теб, и реакцията ти всъщност е насочена срещу бившата ти жена. Чувстваш се по-добре с ченге. Навярно не изпитваш угризения. Сигурна съм, че в участъка не е било много забавно да си женен за адвокатка на престъпници.

— Стига вече.

— Не. И сега се появявам аз. Съвършеното гадже. Нали така? Феберейка. Правистка. Твоя шефка.

— Млъкни. Нека ти напомня, че именно ти… Остави.

— Ядосан ли си?

— Адски си права. Ядосан съм. — Станах. — Трябва да вървя.

Тя също стана.

— Добре. Върви. Но трябва да погледнеш действителността, Джон. Не можеш вечно да се криеш зад външността си на гадно язвително копеле. Някой ден, навярно скоро, ще се пенсионираш и тогава ще ти се наложи да живееш с истинския Джон Кори. Без пистолет. Без полицейска значка. Без престъпници, които да арестуваш. Без жертви, които да пазиш. Ще си само ти и дори няма да знаеш кой си.

— Нито пък ти. Това са калифорнийски психобръщолевения, а си тук едва от седем и половина. Лека нощ.

Влязох от балкона в стаята й, излязох и влязох в своята.

Изух си обувките, хвърлих сакото си на леглото и си свалих кобура ризата, връзката и бронираната жилетка. После си налях чаша от минибара.

Бях много възбуден и всъщност се чувствах адски кофти. Искам да кажа, знаех какво се опитва да направи Кейт, знаех и че не е злонамерена, но наистина нямаше нужда да ме принуждава да се изправя пред чудовището в огледалото.

Ако й бях дал още няколко минути, тя щеше да обрисува прекрасната картина на съвместния ни живот.

Жените си мислят, че единственото, което им трябва, е съвършен съпруг. Грешка. Първо, няма съвършени съпрузи. Даже добрите не се срещат често. Второ, беше права за мен и животът ми с Кейт Мейфилд нямаше да ме промени.

Реших да си изпера бельото, да си легна и след като приключи разследването, никога повече да не я видя.

На вратата се почука. Надзърнах през шпионката и отворих.

Тя влезе и се спогледахме.

В такива ситуации мога да се държа твърдо и нямах намерение да отстъпвам нито милиметър, да я целувам или да замазван нещата. Дори вече не ми се чукаше.

Тя обаче носеше бял хавлиен хотелски халат, който се разтвори и се свлече на пода, разкривайки съвършеното й голо тяло.

Усетих, че решителността ми омеква със същата скорост, с която се втвърдяваше малкият Джони.

— Извинявай, че те безпокоя, но душът ми не работи — каза Кейт.

— Може ли да ползвам твоя?

— Заповядай.

Тя влезе в банята, пусна водата и застана под душа. Е, искам да кажа, какво трябваше да направя? Събух си панталона, боксерите и чорапите и отидох при нея.

От благоприличие, в случай че през нощта се обадеха от ФБР, Кейт напусна стаята ми в 01:00.

Не спах особено добре и се събудих в пет и петнайсет, което, струва ми се, означаваше осем и петнайсет според биологичния ми часовник.

Влязох в банята и видях, че боксерите ми висят на въжето над ваната. Бяха чисти, все още влажни и някой беше залепил целувка с червило на стратегическо място.

Избръснах се, отново взех душ, измих си зъбите и така нататък-после излязох на балкона и застанах гол под вятъра, загледан в мрачния океан. Луната бе залязла и на небето сияеха звезди. По-хубаво здраве му кажи.

Останах дълго там, защото се чувствах чудесно.

Чух, че се отваря плъзгащата се врата от отсрещната страна на бетонната преграда, и извиках:

— Добро утро!

— Добро утро.

Преградата стърчеше пред балконите, така че не можех да надзърна зад нея.

— Гола ли си?

— Да. А ти?

— Разбира се. Страхотно е.

— Хайде да се срещнем за закуска след половин час.

— Добре. Благодаря, че си ми изпрала боксерите.

— Пак заповядай. Само да не ти става навик.

Поговорихме още малко и си помислих, че другите гости ни слушат. На нея навярно й хрумна същото, защото попита:

— Как викаш, че ти е името?

— Джон.

— Аха. Страхотно се чукаш, Джон.

— Благодаря. И ти.

Ето че бяхме двама зрели федерални агенти, застанали голи на хотелски балкони, разделени от бетонна преграда.