Нелсън Демил - Играта на лъва

Двамата с Лайза си побъбрихме, докато Кейт разговаряше с бившия си любовник, изглаждаше нещата и го убеждаваше, сигурен съм, че не съм толкова голям задник, колкото изглеждам. Чувствах се уморен, и психически, и физически, и всичко това ми се струваше малко недействително.

По някое време Лайза сподели с мен:

— Преди номерът на къщата е бил шест-шест-шест, но след като я купиха, Рейгънови го смениха на шест-шест-осем.

— Искате да кажете, от съображения за сигурност ли?

— Не. Според Откровението шест-шест-шест е числото на дявола.

— Не го ли знаете?

— Хм…

— Предполагам, че тъкмо поради тази причина Нанси поиска да го променят.

— Разбирам… Трябва да проверя в тефтера си. Мисля, че имах някъде три шестици.

Тя се засмя.

Имах чувството, че Лайза може да ми е от помощ, затова вкарах в действие чара си и всичко тръгна по мед и масло. Докато я омайвах, се появи Кейт и аз я запознах с новата си приятелка.

Кейт не прояви към нея особено голям интерес, хвана ме под ръка и ме отведе настрани.

— Утре сутрин трябва да се качим на първия самолет. Пак ще успеем за пресконференцията.

— Знам. В Ню Йорк е три часа по-рано.

— Млъкни и ме слушай, Джон. Освен това директорът иска да приказва с теб. Може да си загазил.

— Къде отиде героят?

Тя не ми обърна внимание.

— Имаме резервация за хотел на летището и два билета за първия полет до Вашингтон. Да вървим.

— Имам ли време да изритам Дъг в ташаците?

— Едва ли ще е разумно с оглед на кариерата ти, Джон. Да вървим.

— Добре. — Върнах се при Лайза и и казах, че се налага да си тръгнем. Тя отвърна, че ще нареди да отворят портала. Запътихме се към колата и Лайза ни придружи. Направих последен опит: — Хей, чувствам се малко виновен, че ви вдигнах от леглата. Би трябвало да остана с вас до сутринта. Няма проблем. С удоволствие ще го направя.

— Оставете.

— Влизай в колата — изсъска ми Кейт.

Лайза, която ми беше приятелче, реши, че ми дължи обяснение за повърхностния си отговор.

— Господин Кори, още от осемдесет и осма година имаме грижливо разработен план. Мисля, че вие не участвате в него.

— Сега не е осемдесет и осма. А и операцията не е чисто охранителна. Опитваме се да заловим опитен убиец.

— Всичко това ни е известно. Затова и сме тук. Не се безпокойте.

— Да вървим, Джон — настоя Кейт.

Не й обърнах внимание.

— Навярно бихме могли да влезем в къщата. Така няма да ви се пречкаме.

— Оставете.

— Само по едно бързо с Рон и Нанси.

Лайза се засмя.

— Да вървим, Джон — за кой ли път каза Кейт.

— И без това не са си вкъщи — рече Лайза.

— Моля?

— Не са си вкъщи. Къде са?

— Не мога да ви кажа.

— Добре. Вече сте ги извели оттук и сте ги поставили под охрана на сигурно място, например във Форт Нокс, така ли? Тя се озърна наоколо.

— Всъщност това не е тайна. Пишеше го във вестниците, но вашия приятел, онзи, на когото се разкрещяхте, не искаше да знаете.

— Какво да знаем?

— Ами, вчера Рейгънови заминаха за няколко дни в Ранчо дел Сиело.

— Къде?

— В Ранчо дел Сиело. Небесното ранчо.

— Искате да кажете, че са мъртви ли?

Лайза се засмя.

— Не. Това е неговото старо ранчо, на север оттук в планината Санта Инес. Някогашният западен Бял дом.

— Значи казвате, че са в онова ранчо. Нали така?

— Да. Пътуването дотам е нещо като… те го наричат „последно събиране“. Той е много болен, нали знаете.

— Знам.

— Нанси реши, че може да му се отрази добре. Той обичаше онова ранчо.

— Ясно. Сега си спомням. И го е пишело във вестниците, така ли?

— Имаше изявление за пресата. Не го публикуваха навсякъде.

Но медиите са поканени там в петък, последния ден от престоя им. Малко снимки и така нататък. Нали разбирате, старецът язди към залеза. Малко е тъжно. Сега не знам какво ще решат за пресконференцията.

— Ясно. В момента пазят ли ги ваши хора?

— Разбира се. — Тя замълча, после замислено рече: — Човекът има Алцхаймер. Кой би искал да го убие?

— Е, той може и да има Алцхаймер, обаче хората, които искат да го убият, имат дълга памет.

— Разбирам. Положението е овладяно.

— Колко е голямо онова ранчо?

— Доста. Около седемстотин акра.

— Колко души от Секретната служба са го охранявали, когато той беше президент?

— Стотина.

— А сега?

— Не зная. Днес бяха шестима. Опитваме се да пратим още десетина. Лосанджелиският офис на Секретната служба не е голям. Всъщност всичките ни офиси са малки. При нужда използваме хора от местната полиция и Вашингтон.