Нелсън Демил - Играта на лъва

Искаше ми се да кажа „браво“, но реших, че е по-добре да си премълча.

Продължихме в мълчание. Няколко минути по-късно мобифонът пак иззвъня и тя отговори. Знаех, че не може да е Дъглас Малкото пишле, защото не му стискаше да се обади. Но си помислих, че е позвънил да ни изпорти във Вашингтон и сега началството иска да прекрати операцията ни. Бях се примирил, затова останах приятно изненадан и облекчен, когато Кейт ми подаде телефона с думите:

— Обажда се Пола Донъли от командния център. На пряката линия чакал господин, който не искал да разговаря с никой друг освен с теб — Нямаше смисъл да прибавя, че е Асад Халил.

Доближих мобифона до ухото си и казах на Пола:

— Тук е Кори. Истински ли ти се струва онзи господин?

— Не съм съвсем сигурна какви са масовите убийци — отвърна тя, — но тоя тип каза, че сте разговаряли във Вентура и ти си му дал прекия си номер.

— Той е. Можеш ли да ме свържеш?

— Мога, но той не иска. Иска номера ти, затова ако си съгласен ще му дам номера на Кейт. Едва ли ще ми каже своя.

— Добре. Дай му го. Благодаря, Пола. — Затворих.

Двамата с Кейт мълчаливо зачакахме. Накрая телефонът иззвъня.

— Кори слуша.

— Добър вечер, господин Кори — каза Асад Халил. — Или вече е утро?

— Както предпочиташ.

— Събудих ли ви?

— Няма нищо. И без това трябваше да стана, за да отговоря на телефона.

Последва мълчание, докато Халил се мъчеше да разбере чувството ми за хумор. Не бях сигурен защо се обажда, но когато те търси някой, който няма какво да ти предложи, сигурно иска нещо.

— Е, какво прави откакто се чухме миналия път? — попитах го аз.

— Пътувах. А вие?

— И аз. Странно съвпадение, тъкмо говорех за теб.

— Убеден съм, че напоследък не говорите за почти нищо друго.

Задник.

— Виж, аз си имам свой живот. Ами ти?

Изглежда, не ме разбра, защото отвърна:

— Разбира се, че си имам. Нали съм жив.

— Ясно. Е, какво мога да направя за теб?

— Къде сте, господин Кори?

— В Ню Йорк.

— Нима? Мисля, че разговаряме по клетъчен телефон.

— Така е. Клетъчният телефон е в Ню Йорк и аз съм с него.

— Къде си?

— В Либия.

— Без майтап? Чувам те така, все едно си на другата пряка.

— Може и да е така. Може и да съм в Ню Йорк.

— Може. Погледни през прозореца и се опитай да се ориентираш Камили ли виждаш, или таксита?

— Господин Кори, не ми харесва чувството ви за хумор и няма значение къде се намираме, защото и двамата лъжем.

— Точно така. Е, защо се обаждаш? Какво искаш?

— Да не мислите, че се обаждам само за да ви искам услуги? Просто ми се щеше да чуя гласа ви.

— Адски мил от твоя страна. Случайно пак да си ме сънувал? — погледнах към Кейт, която не откъсваше очи от мрачния път. Над асфалта се стелеше мъгла и изглеждаше призрачно. Тя обърна глава към мен и ми намигна.

Накрая Халил отвърна:

— Всъщност наистина ви сънувах.

— Хубав ли беше сънят?

— Сънувах, че се срещаме на тъмно място и че после излязох на светло, сам, покрит с вашата кръв.

— Наистина ли? Какво според теб означава това?

— Знаете какво означава.

— Хич ли не сънуваш жени? Нали разбираш, когато се събуждаш и си се надървил?

Кейт ме сръга в ребрата.

Халил не отговори на въпроса ми и промени темата.

— Всъщност наистина бихте могли да направите някои неща за мен.

— Знаех си.

— Първо, предайте на господин Уигинс, че даже да ми трябват още петнадесет години, пак ще го убия.

— Хайде, Асад, не е ли време да простиш и да…

— Млъкнете.

Мили Боже!

— Второ, господин Кори, същото се отнася за вас и госпожа Мейфилд.

Погледнах Кейт, но тя изглежда, не чуваше гласа на Халил.

— Знаеш ли, Асад, не можеш да решиш всичките си проблеми с насилие — казах на психически непълноценния си събеседник.

— Мога, разбира се.

— Който вади нож, от нож…

— Ще оцелее онзи, чийто нож е най-бърз. На моя език има поема а която ще се опитам да ви преведа. Разказва се за самотен страшен воин, яхнал…

— Хей, знам я! Нещо съм позабравил арабски, обаче виж как звучи на английски. — Прокашлях се и зарецитирах: — „Препуска сам ужасен конник, със сабя йеменска — другар единствен, по нея няма други украшения освен резки по хладната стомана“. Как ти с струва?

Последва продължително мълчание.

— Откъде я знаете? — попита Халил накрая.

— От неделното училище. Не, чакай да помисля. От един приятел арабин. — После прибавих, за да го ядосам: — Имам много арабски приятели, които работят за мен. Полагат всички усилия да те открият.