Нелсън Демил - Играта на лъва

Много смешно.

— Какво друго каза?

— Ами, групата от ФБР била в мотел на име „Сий Скейп“ на север от Санта Барбара, недалеч от планинския път, който води към ранчото. Там били трима от офиса във Вентура — Ким, Скот и Еди.

С тях имало човек от Секретната служба, който играел ролята на свръзка. Ще отидем в мотела и ще им разкажем за телефонния ти разговор с Халил, и не, не можело да се качим в ранчото, но щели да ни позволят да изчакаме в мотела до сутринта в случай, че нещо се случи и се наложи да си поприказваш с Халил, по телефона, ако се обади, или ако го задържат, лично, в белезници. Халил де, не ти.

— Ясно. Обаче разбираш, че ще отидем в ранчото.

— Отнеси въпроса към човека от Секретната служба в мотела.

Продължихме на север. Едва пълзяхме, но след малко видяхме признаци на цивилизация и надпис ДОБРЕ ДОШЛИ В САНТА БАРБАРА.

Крайбрежният път мина през южната част на града, после се отклони на север от океана. След още трийсетина километра шосето отново зави към брега.

— Да не сме подминали мотела? — попитах.

— Едва ли. Обади се да попиташ.

Замислих се за миг.

— Струва ми се, че трябва да спестим време и да отидем направо в ранчото.

Изглежда, не си разбрал инструкциите ни, Джон. Как можем да открием пътя, който води към ранчото? Нямам представа.

Бавно напредвахме в мъглата и макар че не виждах океана, го усещах от лявата ни страна. Теренът отдясно се издигаше. Във всеки случай, в този район шосе 101 не се пресичаше с почти никакви други пътища.

Накрая забелязах отляво открито пространство и зърнах осветен знак с надпис МОТЕЛ СИЙ СКЕЙП. Кейт влезе в паркинга.

— Стаи сто и шестнайсет и сто и седемнайсет — каза тя.

— Първо карай към рецепцията.

— Защо?

— Ще взема още две стаи и ще видя дали ще успея да намеря нещо за хапване и кафе.

Кейт спря под навеса пред офиса и аз слязох.

Служителят ме видя през стъклената врата и автоматично я отвори. Предполагам, че съм имал почтен вид с костюма си, макар че бе смачкан и смърдеше.

Отидох при мъжа и му показах служебната си карта.

— Мисля, че наши колеги са отседнали при вас. Стаи сто и шестнайсет и сто и седемнайсет.

— Да, господине. Искате ли да им се обадя?

— Не, само ще им оставя съобщение.

Той ми даде лист и химикалка и аз написах: „Ким, Скот, Еди. Съжалявам, че не успях да намина. Ще се видим сутринта. Дж. К.“ Подадох му бележката.

— Обадете им се към осем. Става ли? — Протегнах му десетачка и небрежно попитах: — Как да открия пътя за ранчото на Рейгън?

— А, не е трудно. Още около километър на север, после наляво се пада щатският парк „Рефугио“, а надясно е пътят. Рефугио Роуд. Но няма да видите знак. Аз не бих опитал в такава нощ.

— Защо?

— Нищо не се вижда. Към върха пътят започва да лъкатуши и можете да се обърнете в някое дере.

— Няма проблем. Колата е служебна.

Той се засмя, после ме погледна:

— Значи старецът си е вкъщи, а?

— Само за няколко дни. Лесно ли ще открия ранчото?

— Да. Накрая пътят се раздвоява. Завийте наляво. Надясно има друго ранчо. Ще видите железен портал. Само че пътят е тежък дори през деня. След три часа ще съмне и мъглата може да се поразсее.

— Благодаря, но трябва да доставя храна за закуска. Чао.

Върнах се при колата и отворих вратата на Кейт.

— Разтъпчи се малко. Остави двигателя включен.

Тя слезе и се протегна.

— Ох, страхотно е. Взе ли стаи?

— Всичко е заето. — Плъзнах се зад волана, затворих вратата и спуснах прозореца. — Отивам в ранчото. Оставаш ли, или идваш с мен!

Кейт понечи да каже нещо, после ядосано въздъхна, заобиколи от другата страна и се качи.

— Можеш ли да шофираш?

— Естествено. — Излязох обратно на крайбрежния път и завих на север.

— Около километър, щатският парк „Рефугио“ наляво, Рефугио роуд надясно. Оглеждай се.

Тя не отговори. Помислих, че ми е сърдита.

Видяхме знака за щатския парк. В последния момент зърнах отбивка и завъртях волана надясно. След няколко минути се изкачвахме по тесен път. Мъглата се сгъсти и не се виждаше дори предният капак на колата.

Не разговаряхме, просто пълзяхме нагоре по пътя, който засега поне бе прав.

— Просто ще ни накарат да се върнем — каза накрая Кейт.

— Възможно е. Но трябва да го направя.

— Ти си пълен идиот. Не, ти си Дон Кихот. Надявам се, че не се перчиш заради мен.

— Дори не искам да идваш.

— Искаш естествено.

Пътят ставаше все по-стръмен, тесен и неравен.

— Как са стигнали догоре Рон и Нанси? С хеликоптер ли?