Нелсън Демил - Играта на лъва

— Моля, слезте от колата и дръжте ръцете си така, че да ги виждам.

Това обикновено беше моята реплика, така че ми бе ясно какво се иска от нас.

Подчинихме се.

— Зная кои сте — продължи той, — но трябва да видя документите ви. Бавно, ако обичате. — Мъжът прибави: — Покриват ни.

Показах му картата си. Той я разгледа с фенерче, после погледна Кейт и насочи лъча към номера на автомобила.

Установил, че отговаряме на описанието на мъж и жена със син форд, чиито имена са същите като на двамата федерални агенти, приближаващи се насам по най-скапания път от тая страна на Хималаите, мъжът каза:

— Добър вечер. Аз съм Фред Потър, Секретна служба.

Кейт отговори преди да успея да измисля нещо хапливо.

— Добър вечер. Очаквахте ни, нали?

— Е, очаквах вече да сте на дъното на някое дере, но вие успяхте.

Тя отново ме изпревари.

— Не беше чак толкова зле. Но тази нощ не бих опитала да се върна.

— Не, естествено. И не се налага. Имаме заповед да ви придружим до ранчото.

— Искате да кажете, че пътят продължава, така ли? — попитах аз.

— Съвсем малко. Искате ли аз да шофирам?

— Не.

— Тогава ще седна отпред.

Качихме се в колата, Кейт отзад, Фред до мен.

— Завийте наляво — каза той.

Завих и забелязах край пътя още двама мъже с пушки. Наистина ни бяха покривали.

— Карайте с петдесетина километра в час. Пътят е прав и само след неколкостотин метра ще стигнем до Пенсилвания Авеню.

— Пенсилвания Авеню ли? Май наистина съм се изгубил.

Фред не се засмя.

— Този участък от Рефугио Роуд се казва Пенсилвания Авеню.

Прекръстиха го през осемдесет и първа.

— Супер. Е, как са Рон и Нанси?

— Няма да обсъждаме този въпрос.

Реших, че Фред не е от много забавните.

След около минута наближихме каменни колони, между които имаше висока до гърдите желязна порта. От двете страни минаваше ограда с електрически ток. На портала стояха двама мъже, облечели като Фред и въоръжени с пушки.

— Спрете тук — каза той.

Спрях. Фред слезе, затвори вратата, отиде при мъжете, каза им нещо и те отвориха портала. Фред ми махна с ръка. Потеглих напред, после спрях, най-вече защото тримата стояха на пътя.

Единият заобиколи колата, качи се на предната седалка и затвори вратата.

— Продължавайте.

Продължих нагоре по Пенсилвания Авеню. Мъжът мълчеше, което ме устройваше. Искам да кажа, мислех, че феберейците са затворени типове, обаче в сравнение с тия тук бяха истински шутове. От друга страна, това трябваше да е една от най-лошите и напрегнати професии на планетата. Аз не бих се наел да я върша.

От двете страни на пътя имаше дървета и мъглата ги обгръщаше като сняг.

— Намалете — каза пътникът ми. — Скоро ще завием наляво.

Подчиних се и видях ограда, после два високи дървени стълба, между които висеше надпис РАНЧО ДЕЛ СИЕЛО.

— Завийте.

Завих и минах през входа. Пред мен се простираше огромно, забулено в мъгла поле, нещо като алпийска поляна, заобиколена от склонове. Мъглата се стелеше ниско над земята и можех да виждам под и над нея. Призрачно. Искам да кажа, това да не беше серия от „Досиетата Х“?

Пред нас се появи бяла кирпичена сграда. Бях убеден, че е къщата на Рейгънови, и нямах търпение да се запозная с тях. Естествено знаех, че са будни и чакат да ми благодарят за усилията ми да защитя живота им. Моят пътник обаче ме упъти наляво по друг път.

— Намалете.

Докато пълзяхме напред, различих силуетите на още няколко постройки сред групи дървета.

— Спрете — след минута каза мъжът.

Спрях.

— Моля, изключете двигателя и ме последвайте.

Подчиних се, всички слязохме от колата и тръгнахме сред дърветата.

Бе много студено, да не споменавам за влагата. Трите ми огнестрелни рани ме боляха, мозъкът ми едва работеше, бях уморен, гладен, жаден, замръзнал и ми се пикаеше. Иначе си бях супер.

Когато за последен път бях погледнал часовника на таблото, наближаваше пет и петнайсет. С други думи, осем и петнайсет в Ню Йорк и Вашингтон, където трябваше да се намирам.

Както и да е, наближихме голяма сграда от сглобяеми модули по всички стени на която пишеше „държавна служба“. Не буквално, но бях виждал достатъчно такива, за да знам как изглеждат.

Влязохме. Изглеждаше запуснато и смърдеше на мухъл. Моят водач от „Досиетата Х“ ни въведе в просторна стая със стари мебели, хладилник, кухненски бокс, телевизор и прочее.

— Седнете — каза той и изчезна в съседното помещение.

Останах прав и се заозъртах за тоалетна.