Нелсън Демил - Играта на лъва

Отвърнах на усмивката му, но разказът съдържаше сериозен подтекст.

— Е, може ли да се гарантира стопроцентова сигурност? — продължи той. — Очевидно не. Нито навремето, нито сега. Но сега поне можем да ограничаваме движенията на Камшик и Дъга — това е госпожа Рейгън.

Дъга ли?

— С други думи, те ще останат в къщата, докато сте в състояние да ги изведете оттук — каза Кейт.

— Точно така. Сяра — това е къщата — е с дебели кирпичени стени, завесите и щорите са спуснати. Вътре пазят трима агенти, отвън — още двама. Утре ще измислим начин да изведем Рейгънови. Сигурно ще ни трябва дилижанс… това е бронирана лимузина. И още две коли — едната отпред, другата — отзад. Не можем да използваме чимшир — това е хеликоптер. — Той посочи околните склонове. — Всеки добър снайперист с оптичен мерник може без проблем да свали хеликоптер.

— Изглежда, ви остава само да се молите — подметнах аз.

Джин се засмя.

— Само за през нощта. По изгрев слънце ще получим подкрепления, включително вертолети със снайперисти, разполагащи със сензори за телесна топлина и други детектори. Ако тоя Халил е в района, има голяма вероятност да го открием.

— Надявам се — каза Кейт. — Вече уби достатъчно хора.

— Но предполагам, разбирате, че основната ни задача е сигурността на господин и госпожа Рейгън.

— Ясно — отвърнах аз. — Ако убиете или арестувате Асад Халил, те ще са в безопасност.

— Всяко нещо по реда си. До изгрев слънце, когато мъглата се вдигне, ще продължим със статичната отбрана. Искате ли да поспите?

— Не — казах аз. — Искам да си сложа дънки и каубойска шапка, да се кача на кон и да видя дали ще успея да привлека огъня на онова копеле.

— Сериозно ли говориш?

— Всъщност не. Но мисля да поогледам наоколо. Искам да кажа, трябва ли да проверяваш постовете или нещо подобно?

— Мога да ги проверя по радиостанцията.

— Нищо не може да се сравнява с личното присъствие. Хората обичат да виждат шефа си.

— Така е. Защо не? Искаш ли да се поразходим?

— Вече си мислех, че никога няма да ми предложиш.

Кейт, разбира се, каза:

— Ще дойда с вас.

Нямах намерение да играя ролята на неин настойник, затова отвърнах:

— Ако Джин е съгласен, нямам нищо против.

— Естествено — рече той. — Носите ли бронирани жилетки?

— Моята е за пране — информирах го. — Да ти се намират излишни?

— Не. И не мога да ти дам своята.

А бе, и без това на кой му трябваше бронирана жилетка?

Излязохме от сградата и отидохме при един открит джип „Радглър“. Забелязах, че има нови калифорнийски регистрационни номера с надпис БИБЛИОТЕКА „РОНАЛД РЕЙГЪН“ и снимка на президента. Нямаше да е зле да си взема такъв за сувенир.

Джин седна зад волана и Кейт се настани до него. Аз се наместих отзад. Той запали, включи жълтите светлини за мъгла и потегли.

— Познавам ранчото като собствената си длан — каза Барлет. — Навярно има сто километра конски пътеки и президентът често яздеше по тях. На стратегическите места все още са останали камъни с изсечени номера. Охраната яздеше с него и на всеки камък се обаждаше по радиостанцията в контролния център, за да следим придвижването им. Камшик не искаше да носи бронирана жилетка. Абсолютен кошмар. Едва издържах, докато се върне.

Джин говореше така, като че ли изпитваше истинска привързаност към Камшик, и за да се проявя като любезен гост, казах:

— През април осемдесет и втора бях в полицейската охрана на президента, когато държа реч пред сградата на Шейсет и девети полк в Манхатън.

— Спомням си. И аз бях там.

— Светът е малък.

Навлязохме в гъсталаците и поехме по едва проходими конски пътеки, забулени от мъгла. Мощните фарове обаче подобряваха видимостта. По дърветата пееха нощни птици.

— В онзи калъф има пушка М-14 — каза ми Джин. — Защо не я извадиш?

— Страхотна идея.

Отворих калъфа и извадих тежка пушка с оптичен мерник за нощна стрелба.

— Можеш ли да боравиш с мерника? — попита ме той.

— Отраснал съм с такива играчки. — Обаче не успях да откри откъде се включва и Джин ми показа.

След около минута вече гледах през това невероятно устройство. Фокусирах го, застанах на колене на седалката и започнах да наблюдавам околността. Всичко изглеждаше зловещо, особено зеленикавата мъгла и странните марсиански скални образувания.

Хрумна ми, че щом аз съм в състояние да виждам терена, Асад Халил със сигурност може да забележи джип с включени фарове.

— Не мяркам нито един от хората ти, Джин — по някое време отбелязах аз.