Нелсън Демил - Играта на лъва

— Ако помагаш на този престъпник, ще бъдеш застрелян, обесен, изпържен на електрически стол, усмъртен с отровна инжекция или в газова камера. А може и да ти отсечем главата. Ясно ли ти е.

Стори ми се, че ще припадне. Продължих:

— Но ако ни помогнеш да заловим Асад Халил, ще получиш награда от един милион долара. — Малко вероятно. — Чул си по телевизията, нали?

Той ентусиазирано кимна и издаде факта, че е знаел кой е пътникът му.

— Е, господин Рахман, престани да се туткаш. Искам пълното ти съдействие.

— Разбира се, господине.

— Добре. Кой те нае да посрещнеш този човек на летището?

Либиецът се прокашля.

— Не знам… наистина, не знам… — Последва заплетено обяснение за загадъчен мъж, който преди около две седмици го заговорил на бензиностанцията в Холивуд. Оказа се, че господин Рахман всъщност работел там. Та човекът го помолил да помогне на техен сънародник и му предложил десет хиляди долара, десет процента в аванс, деветдесет процента накрая и така нататък. Класическо вербуване отстрана на разузнавач на някой нещастен хуй, който се нуждае от пари и има роднини в предишната си родина. Задънена улица, тъй като господин Рахман никога повече нямаше да го види, за да получи своите девет бона.

— Тези хора са щели да те убият — казах му аз. — Знаеш прекалено много. Разбираш ли?

Разбираше.

— Избрали са те от другите либийци, защото приличаш на Асад Халил, и са те пратили тук, за да видят дали го очаква капан. А не само за да провериш дали Уигинс си е вкъщи. Ясно ли ти е?

Той кимна.

— А я се погледни сега. Убеден ли си, че тези хора са ти приятели?

Либиецът поклати глава. Нещастното копеле изглеждаше ужасно. Стана ми съвестно, че съм забил колене в ташаците му и почти го задушавам. Но сам си го беше изпросил.

— Добре, а сега най-важният въпрос. Животът ти зависи от отговора. Кога, къде и как трябва да се свържеш с Асад Халил?

Той дълбоко си пое дъх.

— Трябва да му се обадя.

— Добре. Да му се обадим. Кой е номерът?

Азим Рахман продиктува цифрите и Том отбеляза:

— Това е клетъчен телефон.

— Да, аз му го дадох — потвърди господин Рахман. — Наредиха ми да купя два клетъчни телефона… другият е в колата.

Кейт бе взела мобифона, който имаше опция за идентифицира номера на абоната. Предположих, че същото се отнася за телефона на Асад Халил.

— Коя е телефонната компания на тези мобифони? — попитах либиеца. Той се замисли за миг.

— „Некстел“.

— Сигурен ли си?

— Да. Казаха ми да използвам „Некстел“.

Погледнах Том и той поклати глава, което означаваше, че не може да проследи разговор на „Некстел“. Всъщност беше трудно да се проследи всеки разговор по клетъчен телефон, макар че на Федерад Плаза 26 и Полис Плаза 1 разполагахме с едни устройства, които поне можеха да ти посочат общото местоположение, ако компанията бе „АТ&Т“ или „Бел Атлантик“. Приятелите на господин Рахман очевидно не бяха обърнали внимание на примамките и обещанията на големите оператори и се бяха възползвали от услугите на малка фирма, номер, известен в бранша като „прееби федералните“. Тези хора не бяха толкова тъпи, колкото някои техни сънародници.

Беше време да променя отношението към господин Рахман, затова Том му свали белезниците. Либиецът разтри китките си и ние му помогнахме да се изправи. Настанихме го на хубаво кресло и Ким отиде в кухнята да му донесе кафе.

Бяхме малко по-оптимистично настроени, макар почти да нямаше вероятност Азим Рахман да баламоса Асад Халил, че в дома на Уигинс всичко е наред. Обаче човек никога не знае. Може да се върже даже интелигентен тип като него, ако е вманиачен по някаква цел, например да убие някого.

Ким се върна с кафето и господин Рахман отпи една глътка. Добре, край на почивката.

— Погледни ме, Азим — казах на нашия федерален свидетел. — Уговорихте ли се за някаква кодова дума, с която да му дадеш да разбере, че има опасност?

На лицето му се изписа такова изражение, все едно бях тайната на вселената.

— Да. Така е. Ако съм… както съм сега… трябва да вметна разговора думата „Вентура“. — Той ни даде пример с изречен както правехме едно време в училище: — Господин Пърлман, досвих пратката във Вентура.

— Добре, внимавай да не споменаваш тази дума, иначе ще се наложи да те убия.

Либиецът енергично кимна.

Еди отиде в кухнята да вдигне слушалката на телефона, всички изключиха мобифоните си и ако в къщата имаше куче, някой щеше да го изведе на разходка.