Нелсън Демил - Играта на лъва

Без да навлизам в повече подробности, господин Азим Рахман видя преимуществата на доброволното съдействие и прояви готовността си да сътрудничи. Извадих кърпичката си от устата му, помогнах му да седне и за пореден път го попитах:

— Кой те прати тук?

Той се разхлипа и разбрах, че наистина води вътрешна борба. Напомних му:

— Можем да ти помогнем. Можем да ти спасим живота. Ако не ми отговориш, ще те върна в скапания бус, за да отидеш при своя приятел и да обясниш нещата на него. Искаш ли? Искаш ли да отидеш? Ще те пусна.

Изглежда, че не искаше, затова пак го попитах:

— Кой те прати? Писна ми да ти задавам един и същ въпрос. Отговори ми!

Господин Рахим похълца още малко, пое си дъх, прокашля се и отвърна с едва доловим глас:

— Не знам как се казва… той… познавам го само като господин Пърлман, но…

— Пърлман ли? Евреин?

— Да… но не е евреин… говори на моя език…

Кейт вече държеше снимка в ръка и тикна пред очите му. Господин Рахман дълго я гледа, после кимна.

Voila! Нямаше да ме пратят в пандиза.

— Така ли изглежда сега? — попитах го.

Той поклати глава.

— Носи очила… има мустаци… косата му е сива…

— Къде е?

— Не знам. Не знам…

— Добре, Азим, кога и къде го видя за последен път?

— Аз… посрещнах го на летището…

— На кое летище?

— В Санта Моника.

— Със самолет ли е пристигнал?

— Не знам.

— По кое време го посрещна?

— Рано… в шест сутринта…

След като вече бяхме свършили с грубата част и свидетелят оказваше съдействие, в стаята се бяха върнали и шестимата агенти от ФБР и стояха зад господин Рахман, за да не го притесняват.

Тъй като бях осигурил доверието му, аз бях човекът, който щеше му задава повечето въпроси.

— Къде го отведе?

— Ами… отведох го… той искаше да отидем… и отидохме…

— Къде?

— Обикаляхме по крайбрежния път…

— Защо?

— Не знам…

— Колко време обикаляхте? Къде отидохте?

— Никъде… обикаляхме… около час или повече, после се върнахме тук и открихме отворен търговски център…

— Търговски център ли? Кой търговски център?

Господин Рахман отвърна, че не знаел, защото не бил оттук. Но Ким, която работеше във Вентура, го разпозна по описанието на либиеца и бързо излезе от стаята, за да свика войските. Обаче аз не се съмнявах, че Асад Халил не е кибичил цял ден в търговския център.

Върнах се на въпроса за летището.

— С буса ли го посрещна?

— Да.

— На главния терминал ли?

— Не… от отсрещната страна. В кафенето…

По-нататък се изясни, че господин Рахман чакал господин Халил в частния сектор на летището в Санта Моника, което ме наведе на мисълта, че престъпникът е пристигнал с чартърен самолет. Логично.

После, тъй като до вечерта нямало какво да правят, двамата либийски господа се разходили до океана и се върнали във Вентура, където господин Халил изразил желание да отиде на пазар, навярно за да похапне нещо и да си купи сувенири.

— Как беше облечен? — попитах Рахман.

— С костюм и връзка.

— Цвят.

— Тъмносив костюм.

— Носеще ли нещо? Багаж?

— Само сак, господине, от който се избави по пътя. Откарах го един каньон.

Огледах се наоколо.

— Какво е каньон?

Том ми обясни. Звучеше ми тъпо. Обратно към Азим Рахман.

— Можеш ли да откриеш този каньон?

— Аз… не знам… сигурно… през деня… ще опитам…

— Сто на сто. Даде ли му нещо? Имаше ли пакет за него?

— Да, господине. Два. Но не знам какво е имало вътре.

Е, също като мен, всички в стаята навярно бяха изкарали общия курс по науката, наречена „пакетология“, затова попитах господин Рахман:

— Какви бяха пакетите — тежест, големина и така нататък?

Той описа обикновен кашон с големината на микровълнова фурна, само че бил лек, което ни наведе на мисълта, че може да е съдържал дрехи и документи. Пакетология.

Вторият бе по-интересен и страшен. Бил продълговат и тесен, Тежък. Вътре определено нямаше вратовръзка.

Спогледахме се. Даже Азим Рахман знаеше какво е имало в този пакет.

Отново насочих вниманието си към свидетеля.

— Той освободи ли се от пакетите, или още са у него?

— Задържа ги.

За миг се замислих и заключих, че Асад Халил се е наконтил нови дрехи, има нови лични документи и снайперистка пушка, разглобена в невинна наглед чанта.

— За да провериш дали господин Уигинс си е вкъщи ли те прати онзи човек?

— Да.

— Предполагам, разбираш, че това е Асад Халил, който уби пътниците на самолета в Ню Йорк.

Господин Рахман заяви, че не бил направил тази връзка, затова му обясних: