Нелсън Демил - Играта на лъва

Попитайте някого, моля — каза й Кейт.

Дебра сви рамене и вдигна устройството към устата си.

— Тук е Деби, портал двайсет и три. Какво става със сто седемдесет и пети?

След като изслуша отговора, тя прекъсна връзката.

— В момента проверяват.

— Защо нямат информация? — попитах аз.

— Самолетът е под контрола на кулата, с други думи, на Федералното управление на авиацията, а не на „Трансконтинентал“ — търпеливо поясни Дел Векио. — Обаждат ни се само ако има проблем. Щом не са се обадили, значи всичко е наред.

— Вече отдавна трябваше да са на портала — отбелязах аз.

— Няма значение. Нали пристигна по разписание.

— Ами ако остане на пистата цяла седмица? Пак ли ще е пристигнал по разписание?

— Да.

Обърнах се към Тед Наш, който все още невъзмутимо стоеше до стената. Подобно на повечето агенти от ЦРУ, той обичаше да се преструва, че знае повече, отколкото казва. Обикновено обаче под безмълвната самоувереност се крие безпросветна тъпота. Защо мразя този човек?

Но за да ни покаже колко е важен, Наш извади клетъчния си телефон и набра няколко цифри.

— Имам директния номер на контролната кула — информира ни той.

Хрумна ми, че Наш всъщност наистина знае нещо и че много преди самолетът да кацне е бил наясно, че има някакъв проблем.

В контролната кула на Федералното управление на авиацията главният диспечер Ед Ставрос продължаваше да наблюдава с бинокъла си четвъртата дясна писта.

— Не го гасят — съобщи той на диспечерите. — Отдалечават се от боинга… един от отдел „Произшествия“ дава знак на пилота…

Диспечерът Роберто Ернандес говореше по телефона, после се обърна към Ставрос:

— Шефе, от радарната питат кога ще могат да използват четвъртата лява и кога ще им освободим дясната. Няколко самолета чакат да им дадем разрешение за приземяване и нямат много гориво.

Ставрос усети, че стомахът му се свива. Дълбоко си пое дъх и отвърна:

— Не зная. Кажи им… че ще им се обадя по-късно.

Ернандес не предаде отговора.

Накрая Ед взе слушалката от ръката му.

— Тук е Ставрос. Нямаме връзка със самолета… да, ясно ми е, че знаете, но не ми е известно нищо повече… вижте, ако беше пожар, пак щеше да ви се наложи да го отклоните и нямаше да настоявате… — Той замълча, после напрегнато каза: — Тогава им кажете, че на четвърта дясна в момента бръснат президента и че ще трябва да кацнат във Фили. — Ед затвори и незабавно съжали за думите си, макар да съзнаваше, че подчинените му наоколо се смеят одобрително. За половин секунда се почувства по-добре, след това стомахът му отново се сви. Той се обърна към Ернандес: — Опитай се пак да повикаш боинга. Ако не отговори, ще приемем, че не са успели да решат проблема си с радиостанциите.

Диспечерът взе микрофона.

Ставрос насочи бинокъла си към боинга. Нямаше никаква промяна. Гигантският самолет стоически не помръдваше от пистата. Двигателите му излъчваха топлинни вълни и бълваха дим. Колите на отдел „Произшествия“ и полицията продължаваха да са на позициите си. В далечината бе разположен друг подобно организиран екип, който правеше същото като останалите — нищо. Човекът, който се бе опитал да привлече вниманието на пилота — навярно Макгил, очевидно се беше отказал и стоеше с ръце на хълбоците. Изглеждаше много тъпо — като че ли бе бесен на боинга.

Не можеше да разбере бездействието на пилота. Какъвто и да беше проблемът, капитанът при първа възможност трябваше да напусне пистата. Ала самолетът продължаваше да стои там.

Ернандес остави микрофона и попита:

— Не трябва ли да се обадиш на някого?

— На кого, Роберто? Хората, които трябва да разкарат скапания самолет оттам, просто се мотаят и си човъркат носовете. На кого да се обадя? На майка си ли? Тя искаше да стана юрист… — Ед осъзна, че губи самообладание, и се насили да се овладее. — Свържи се с ония шутове. — Главният диспечер посочи към края на четвъртата дясна писта. — „Патлаци и маркучи“. Макгил.

— Слушам.

Ернандес взе радиофона и повика първия екип. Отговори му Сорентино.

Докладвайте за положението — каза Роберто и натисна бутона за високоговорителя.

Не знам какво става — отвърна Тони.

Ставрос грабна радиофона и като се мъчеше да овладее тревогата и раздразнението си, попита:

— Щом вие не знаете, откъде да зная аз? Вие сте там. Аз съм тук. Какво става? Обяснете ми.

Последваха няколко секунди мълчание, накрая Сорентино отговори:

— Няма признаци за механичен проблем… освен…